Три млади, красиви и добре образовани българки отлагат всички свои предишни амбиции и лични планове и решават да се посветят на каузата на бездомните хора.
Миа, Йоана и Елеонор вярват, че могат да помогнат на градските номади да водят по-качествен живот.
Да избереш кариерата да помагаш на хора, спящи в кашони.
Звучи невероятно, но три момичета ме убеждават, че е възможно. „Ето, сега ще покажа какви интересни, високообразовани млади дами се занимават с нещо, от което много хора странят… направо се гнусят, няма какво да си кривим душата“, – си мисля на път за срещата с тях. – За някои бездомните хора просто не съществуват, за да не нарушават вътрешния им покой и равновесие, а други изпитват почти атавистичен страх, защото не ги познават…“
Миа, Елеонор и Йоана пристигат на срещата свежи и искрящи от енергия и позитивизъм. Представям си какво е да си без дом и една красива, умна и интелигентна млада дама да те изслуша търпеливо…
„Незабележимите“ хора
Основен белег за цивилизоваността на една нация е начинът, по който решава проблемите на социално слабите. „Градски номади“ са се захванали с нещо, което други биха нарекли causa perduta. „У нас бездомните хора не съществуват! – възмущават се момичетата. – Обществото се прави, че не ги забелязва…“
Говорим за това, че във фейсбук много по-често се постват снимки на бездомни кучета, отколкото на бездомни хора. „Ако напишете в „Гугъл“ думата „бездомни“, около 75% от публикациите са за кучета и едва 25% – за хора“, – коментират момичетата. – Не че не обичаме кучета, и трите си имаме по едно, но този факт показва доколко обществото и медиите са неадекватни…“
Миа и Флашман на протестите миналото лято.
Началото: „Свети Седмочисленици“
„Преди живеех на Малките пет кьошета и с Йоана се запознахме, докато разхождахме кучетата си в градинката около църквата „Свети Седмочисленици“, започва разказа Миа. Оказва се, че и двете преди това са разговаряли с бездомни хора, носили са им храна и дрехи. Миналото лято пък във вихъра на протестите, когато Миа разхожда кучето си Флашман с гордо боядисана #оставка на гърба, тя среща Елеонор, двете си пасват на мига и са неразделни и до днес. Споделят общата еуфория, надежда и хъс заедно да променят България и от дума на дума заговарят за „незабележимите“.
Трите отлагат всички свои предишни амбиции и лични планове и решават да се посветят на каузата, като регистрират НПО. Започват да проучват как се справят цивилизованите нации с проблемите с бездомните хора.
Логото на “Градски номади”.
Алтернативата „Градски номади“
Дългосрочният проект на сдружението залага на мобилни решения и grassroots подход – “от долу нагоре”, при който се търси проблемът в общността, където е възникнал, и се решава с нейно участие. В проекта си предлагат алтернатива на приютите за бездомни, за да се осигури интеграцията им.
“Градски номади” е базиран на три основни активности: изграждане на мобилни микро-къщи от отпадъчни материали, и на мобилни бани и перални в автобуси; преброяване и задълбочено проучване на начина на живот на бездомните и обществените нагласи към тях; социално предприятие, чрез което бездомните да развиват нови умения и трудът им да бъде заплащан.
„Нуждаем се от душ, за да се почувстваме хора“
Три проекта са вдъхновили момичетата от „Градски номади“: мобилните микро‐къщички на Homeless Homes Project в Оукланд, Калифорния, автобусите‐бани на Lava Mae в Сан Франциско и мобилните перални на Orange Sky Laundry в Брисбейн, Австралия.
„От многото ни разговори с бездомните хора се оказа, че не храната е основният им проблем, а липсата на подслон и санитарни условия. На въпрос какво най-много им липсва в момента, отговарят: „Душ, за да се почувстваме хора“. Другото е липсата на възможност да припечелват пари от събраните и сортирани отпадъци.
Мобилните къщички на Homeless Homes Oakland, вдъхновили момичетата от Градски номади.
Какво се прави за тях по света…
Елеонор споделя как на Капалъ чарши в Истанбул, където не могат да влязат големи камиони за отпадъци, общината сключва нещо като договор с бездомните хора, те изнасят и сортират отпадъците всяка вечер и сутрин и за това им се заплаща.
Миа разказва за проект в Бруклин – изкупвателни пунктове, създадени, за да могат бездомните хора да продават отпадъци и да печелят от това, като им се предлагат подслон, храна и т.н.
Йоана е чела за ценния опит на фавелите в Бразилия. „Фавела е нещо като Гърмен в Бразилия“, обяснява тя. Мащабите там са огромни и няма структура, която да организира минаването на камион за боклук по улицата. Местните бездомни хора се самоорганизират, събират отпадъци и ги предават, оформят се кооперативи и синдикати…
… и какво (не) се прави у нас
Първоначално младите дами се обръщат към „Екопак“ с идеята да направят нещо по бруклинския модел: изкупвателни пунктове, поддържани от фирма за разделно събиране на отпадъци, където бездомните хора да получават подслон, храна и малко заплащане срещу събирането и сортирането на отпадъци от металните контейнери. Те така или иначе извършват тази общественополезна дейност, но в момента им се плаща на килограм боклук от посредници.
Ако процесът се канализира през фирмите за разделно събиране, те биха печелили от това, а и бездомните хора са вече трениран персонал, който би им излизал по-евтино. Разбира се, така печелят и данъкоплатците, които плащат за всичко това чрез таксата “смет”, а и София би била по-чиста и биха се рециклирали повече отпадъци… Изобщо – всички печелят, и като бонус, има социален аспект.
„Явно сме подходили наивно, защото ни отговориха, че бездомните били мафия и конкуренция на фирмите за разделно събиране, че заради тях не успявали да изпълват квотите си. И затова се борят срещу бездомните. За капак, сега влиза и нова наредба, която предвижда глоби от 300 до 1000 лв. за ровене по кофите… Изглежда авторът на наредбата има същото виждане за бездомните като „Екопак“, което се съмнявам да е случайно“, възмущава се Миа.
Мобилните бани в автобуси на Lava Mae.
Социално предприятие за бездомни хора?
Възможно е. И това ще им осигури препитание, убедени са момичетата. До момента обаче няма сериозно изследване, нито пък коректно преброяване колко са тези хора у нас. Работи се на сляпо. Според единствената официална статистика, към 2013 г. бездомните са 1370. Но това са само регистрираните.
По данни на Националния статистически институт последните 2 години броят на бездомните хора е скочил два пъти. През 2010 г. са регистрирани 575 души. „От „Мисия без граници“ излязоха шокиращи данни за последните 4 години. Те имат два мобилни центъра за хранене на парка „Алжир“ близо до Централна гара, където нощуват много бездомни хора, и на Подуене. През буса на „Мисия без граници“, който раздава храна, са минали 4387 души и този брой прогресира. Това е страшно много! И данните са само от широк център на София!“, коментират момичетата.
Регистрацията: затворен омагьосан кръг
За да се регистрираш към центровете за временно настаняване, има сериозна документация, която трябва да бъде попълнена. Повечето са без документи, или имат такива с изтекъл срок, защото, освен че нямат постоянен адрес, не могат да си платят за нова лична карта. Без нея пък не могат да постъпят на работа, за да си наемат жилище… Затворен омагьосан кръг…
В България има 13 центъра за временно настаняване в няколко града в страната, но за да постъпиш в тях, отново ти трябва лична карта и да си от съответния град. Дори и да имаш документ, в центъра за временно настаняване можеш да останеш максимум 3 месеца за една календарна година. Има и два кризисни центъра, които работят през зимата, но те са само в столицата, разполагат с общо 170 места и са на базата на хотел – влизаш вечер в 6, излизаш сутрин в 10.
„Съществуващите политики са страшно хаотични и разпилени, работи се на парче и се действа на принципа „ако не съществува човекът, няма проблем“, коментира Йоана. Затова „Градски номади“ провеждат 50 дълбочинни интервюта с бездомни хора и сега тя обобщава резултатите.
Мобилните перални на Orange Sky Laundry.
Никой не е имунизиран срещу лош късмет
Обществените представи за тези хора у нас са крайно изкривени. Когато изобщо се спомене за тях, им се прикачат етикети като „безделник“, „мързеливец“, „непрокопсаник“, „неудачник“, „пройдоха“, „тежък алкохолик“ и т.н. А като се замисли човек, на всеки му се случват страшно много проблеми и ако нямаш подкрепа от близки хора, потъваш.
При тези хора не може да се говори за общност, защото са много различни като образование, нагласа, мотивация. Да, вярно е, има интелигентни и образовани хора, които не желаят да се впишат в системата и са избрали този номадски начин на живот. Но те са единици. Повечето са от рискови групи и ги обединява единствено фактът, че живеят на улицата. Има много хора с физически и психически увреждания, изоставени от близките си, деца от домове, тъй като деинституционализацията никак не върви. Има и хора, жертви на жилищни измами, останали без работа… А Елеонор, за своя четвърт век живот е прозряла простичката истина: че никой не е имунизиран срещу лош късмет.
Йоана е отчела, че висшистите сред 50-те интервюирани хора са много висок процент – 22 на сто, и допуска, че основната причина е липса на преквалификация, след като някои специалности вече не са приложими днес.
Мечти на глас…
Момичетата търсят финансова и друга подкрепа от сродни организации и компании, в чиито програми се набляга на корпоративната социална отговорност. Смятат мобилните къщички, перални и бани да се финансират и чрез crowdfundingплатформи или на бартер.
„Обявяваме например, че ще изграждаме къщичката на Георги, пускаме indiegogo кампания за нея и тя се краутфъндва. Средствата за една къщичка не са много, около 300-400 лева. Баните пък може да са на бартер – с компания за фаянс и оборудване за баня. Надяваме се да ни помогнат от Столична община със стар автобус „Икарус“. Отделно, оборудването му е наша задача. Автобусите черпят вода от пожарните кранове. Търсим финансиране и от европейски програми, а защо не и помощ от доброволци. Асоциалното предприятие е перфектна програма за социална отговорност за някоя компания или банка“, мечтае на глас Миа.
… и една мечта – вече оживяла
Вече е налице първият реализиран проект на „Градски номади“ – мобилната къщичка на Боби в Княжевската градина.
На 11 юни първата мобилна микро-къща за бездомни хора от проекта “Градски номади” беше предадена на новия си собственик, Боян (Боби) Кондов. Поставена е в района на Княжевската градина, като колелата позволяват да бъде местена из града. Изградена е с помощта на Tворческо сдружение “Щипка” и група доброволци предимно от рециклирани и дарени материали – дървени палета, изолационни плочи и винил от билборд. Интериорът e съобразен с нуждите на собственика и включва легло с вградени шкафове, сгъваема маса и рафтове за книги, а екстериорът – “тераса” с изкуствена трева и отварящ се покрив.
“Искахме да създадем дом, а не просто подслон за Боби. Къщичката е правена с много любов и внимание към малките детайли, които създават домашен уют, – споделят момичетата. – Освен това е една красива добавка към градската среда, която пасва идеално на модерния облик на София.”
От септември се планира изграждането на поне 25 мобилни микро-къщи годишно, както и на мобилни бани и перални.
Миа в патриотична визия, с блуза с български бродерии и бодиарт с цветовете на националния флаг.
Миа: от UCL до хората, спящи по пейките
Когато говори за себе си, 29-годишната Миа (Мария Агова) споделя, че личната й кауза и моделът, по който започва и трябва да се развива светът като икономика, политика и изобщо като начин на мислене, е shared economy, sharing economies, или икономика на споделянето, споделена икономика. Може да се споделят знания, продукти, услуги като Airbnb например – даваш стая от апартамента си на хотелски начала чрез интернет платформа и печелиш пари от това.
„Харесва ми този модел да се подкрепяте взаимно с други хора, други организации, когато можете да си партнирате и да получавате нещо един от друг. Конкуренцията пак я има, но защо да не си помагаме там, където е възможно. Сега има бум на този модел по света и е много интересно, защото правителствата се чудят какво да правят с него. Интелектуалците пък се чудят къде да го сложат, дали да е към някакъм социален либертаризъм или анархокапитализъм. А интересът ми към grassrootsподхода и изобщо този начин на мислене дойде от следването ми“, коментира Миа.
Живот като в британска драма
От 13-ата до 18-ата си година Миа учи на пансион – в King’s School в Кентърбъри. Решението е взето от майка й, която е израснала в чужбина, наложило й се за кратко да се върне в София и да учи в българско училище. Там била подложена на голям тормоз и се зарекла, че никога няма да си прати децата в българско училище.
Когато завършва пансиона, Миа учи история на изкуството в UCL (University College London). И тъй като в цял свят няма работа за изкуствоведи, си изкарва пари за наем и издръжка в пиар агенция. Работата не й е по вкуса, но продължава с пиара в още няколко агенции в Лондон. По това време България не е в ЕС и е трудно да си осигурява разрешително за работа, затова решава да замине за Дубай. Наемат я от Ogilvy като PR на General Motors да отговаря за корпоративната социална отговорност на компанията. После продължава със същата дейност за Bentley и MacLaren към друга агенция. Остава в Дубай 3 години.
Индиана Джоунс в рокля
Заедно със свой приятел Миа заминава за Буенос Айрес, Аржентина с план да отворят галерия за съвременно изкуство. Не им се получава, след няколко месеца тя се прибира в София и отново си намира работа в пиар агенция. Издържа само 6 месеца.
Голямата мечта на Миа винаги е била да бъде Индиана Джоунс, затова парите, спестени за галерия, отиват за магистратура по консервация и археология в University College London, най-любимото й място в света, където се намира един от най-големите и най-стари институти по археология. Дисертацията й за Паметника на съветската армия и за начина, по който консервираме и обработваме паметта за комунизма, я довежда отново в София, където попада във вихъра на протестите миналото лято.
Да яхнеш гребена на вълната
„Разбрах, че у нас се случва нещо хубаво, и че има смисъл да остана. Бях толкова вдъхновена, че си предадох дисертацията, набързо си освободих апартамента в Лондон и се прибрах. Тук основах платформа за grassroots социална отговорност, но вече не участвам в нея поради конфликт на интереси. Тогава реших да се посветя на „Градски номади“ – кауза, далеч по-смислена от всичко, което съм правила досега. И не съжалявам за нищо“, категорична е Миа.
Някъде дълбоко в душата й обаче все още дреме духът на Индиана Джоунс… „Много искам някой ден да се захвана с реставрацията на гара Казичене, или Царската гара. Оттам са бягали хората от царското семейство, оттам са идвали всички важни гости в България и София. Любима ми е“, споделя Миа.
Елеонор: от бляскавата сцена до света на нищетата
Елеонор Генова.
Наскоро Елеонор Генова е навършила четвърт век, но вече е с шестгодишен стаж зад гърба си. Не че й се е налагало да работи, израсла е в семейство на три поколения лекари. Елеонор обаче е отговорна за бъдещето си: „Човек като стане на 18, има право да гласува, ерго – трябва да започне сам да се грижи за себе си. Много съм благодарна на родителите си, че ме пратиха в частна детска градина, където говорехме на английски, и после завърших Първа английска гимназия“.
Започва работа още в гимназията. Докато превежда на една среща, получава невероятно предложение за работа. След сериозно обучение се включва в екипа на Spirit of Burgas и 5 години се занимава с artist liaison за главната им сцена. Следват още две години на продукция и организиране на събития и концерти в България и на Балканския полуостров. В началото на 2013-а заедно с двама колеги правят малка независима компания за продукция и евент мениджмънт. Но, както често се случва у нас, „нещата не се развиват по план“…
„Всички хора в йерархията са еднакво важни“
Междувременно Елеонор завършва масови комуникации в НБУ. Твърди, че не й липсват блясъкът и суетата на срещите със световни и български звезди, и че без никакво колебание се е отдала на каузата „Градски номади“.
„За някои това мое решение звучи странно, но за мен е нормално. В работата си досега разбрах, че всички хора в йерархията са еднакво важни за един процес и трябва да работят заедно, за да се решават проблемите. Точно това е и grassroots подходът на „Градски номади“, – споделя младата дама. – Дали съм плакала при срещите с бездомните хора? Разбира се, имала съм моменти, в които ми е било много, много травмиращо. Но знам, че ако се оставя на емоцията, няма да мога да направя нищо за тях.“
Йоана: скок от сърфа върху кашоните за бездомни
Родената в София 28-годишна Йоана Богданова завършва бакалавърска степен по туризъм и магистратура по бизнес администрация и спорт ивент мениджмънт в University of Southern Denmark в Дания. Там печели стипендия за следване на Хаваите.
Заниманията с устойчиво развитие като социален, екологичен и икономически фактор я сблъскват с проучвания за бездомните хора на Хаваите. Там проблемът е голям – в студените месеци бездомни хора се пращат с еднопосочен билет на Хаваите, за да преживеят студовете, и после остават.
Йоана на Хаваите.
Покрай обучението си там се занимава с grassroots проекти. Oт интереса си към подобни изследвания научава интересни факти – че бездомните хора на острова водят най-устойчив живот от гледна точка на екологията, тъй като консумират най-малко и рециклират най-много. Проблемите с бездомността на островите са сериозни и има огромни общности от бездомни от няколко поколения.
Йоана завършва семестриално в Дания и тъй като там няма срокове за предаване на дипломната работа, решава да разтегли своята във времето. Темата й е свързана с екологична устойчивост, която се прилага при провеждането на събития с екстремни спортове в България.
Йоана е фен на екстремните спортове и владее „всичко, което е на дъска“ – сърф, сноуборд, скейтборд… Другата й страст са бижутата. Учила се е на работа със сребро при майстор в ателие и сега прави бижута не само като хоби.
Йоана и нейните бижута.
Личната й кауза? „На първо място е, разбира се, подобряването на живота на бездомните хора, – отговаря тя без колебание, – а също и опазването на околната среда и образованието, където има много сериозен проблем заради остарелите методи на преподаване.“
Източник: сп. “Клуб Z”, рубриката “Поколението Y”, август 2015 г.
