Когато се отвори завесата и актьорът види пълен салона, и се развихри, и стигне до дуенде, когато неговият дух полети над указанията – в този миг той е велик!
Боряна Антимова
В Съюза на българските журналисти на ул. “Граф Игнатиев” появата му предизвиква усмивки и весел смях. За комфорта му се отключва заседателната зала на шефа. Актьорът вади листове с напечатан текст – пак е нахвърлял за какво ще говори. Деликатно и ненатрапчиво, но твърдо и властно той налага свой сценарий за интервюто.
Умее го – първо те разтапя от комплименти, а после напомня кой е водещият… Говори толкова сладкодумно и красиво, че думите му сякаш остават във въздуха… Трогателен е в стремежа си да се изразява красиво, като един остарял Дон Кихот, сам срещу вятърните мелници на пошлостта и бездуховието…
© Кирил Константинов.
© Кирил Константинов.
© Кирил Константинов.
© Кирил Константинов.
Един от емблематичните артисти на Сатиричния театър е роден на 11 септември, 1934 г. в Златоград. Завършва педагогическо училище и година учителства в с. Кирково. Срещата му с Апостол Карамитев се оказва съдбовна, той завършва ВИТИЗ и е разпределен в Хасковския театър. След това е поканен от Боян Дановски и Гриша Островски на работа в Сатиричния театър. На него Чаушев отдава 45 години от живота си и оставя десетки запомнящи се роли.
Сладкодумникът разказвач е член на Съюза на българските писатели. Издал е книгите “Сламчо”, “Грънчо”, “Белият чудак”, “Хей” и “Амбалаж”, “Трамвайни билети”, “Ще се видим довечера” и “Кафе в Златоград”. Чаушев е известен и като един от най-добрите рецитатори на любовна лирика и на поезията на Валери Петров, култов водещ на естрадната сцена, прославил се с перфектната си дикция и литературния си български език.
Господин Чаушев, откъде този прекрасен български език, и то у едно момче, дошло чак от Родопите, от Златоград?
Такъв комплимент ми направи навремето Рачко Ябанджиев, който беше самото съвършенство в говоренето. В радиото той каза: “Учете се на чист български език ей от това момче от Родопите”. Възпита ме стихът на Валери Петров от “В меката есен”.
Незабравим остана и учителят ми по български език и литература, господин Недялков, който, между другото, е учил и малкия Симеончо. Навремето той още през 1949-а – 1950-а ме запозна с поезията на Александър Вутимски, един гений, за когото едва през 1970-а и по-късно проговориха, че съществува.
Моят учител го беше чел в ръкопис, знаеше стиховете му наизуст и ми диктуваше негови стихотворения върху едни бланки от “Бургартабак”, тъй като нямах хартия. На правилна реч във ВИТИЗ пък ме е възпитавал изящният Владимир Трендафилов, бях в класа на Гриша Островски и Желчо Мандаджиев, учител съм се и от Кръстьо Мирски, Николай Масалитинов…
© Кирил Константинов.
Винаги си носите записки на интервю, защо?
Интервютата изглеждат като моден салон, в който влизаш рошав, неугледен, и някой те приглажда добре, парфюмира те, а ти, задоволявайки своята суета, си съгласен да изглеждаш на хората малко като напудрен, фризиран. А бих искал да изглеждам откровен и малко по-близо до всекидневието ми, отколкото до славата. Не че се отказвам от нея, но не искам да я припомням толкова, за да мога да си отида нормален от този свят.
Какво прави Вели Чаушев в момента, и за кое от многото му амплоа – актьор, певец, конферансие, писател – няма пенсия?
В справочника на Съюза на българските писатели на буквата “в” е Валери Петров и две позиции по-долу е моето име. Ужасно ми е неудобно, че стоя редом с него…
Написали сте осем книги, защо не?
Писах ги не за да стана писател, а за да попълня онези дни от живота си, когато имам пауза и се чудя какво да правя с времето си (смях).
В радиото, по времето, когато се излъчва предаването “Къдрава антена”, 1967 г.
Донесли сте въпроси, които много ви се е искало някой да ви зададе през годините…
Да, и те са 12 – толкова, колкото е задал проф. Иван Шишманов на Алеко Константинов. Не бива да надминавам Щастливеца.
Какво е за вас театърът?
Зачервени клепки преди заспиване, подпухнали очи на събуждане, десетилетен прах, който ръси върху теб стара завеса, сплит от нерви и слава. Въпреки всичко театърът е величаво нещо като сфинкса, само че диша и ти казва “Обичам те!”.
Вярно ли е, че когато сте играли Крал Ричард III, един циганин чул по телевизията репликата “Давам цяло кралство за един единствен кон” и довел старата си кобила пред Сатирата?
Вярно е. Искаше за я замени срещу всичко, което, по неговите представи, съм откраднал… Кобилата дълго стоя в мазето на театъра и като тръгвахме на турне, тя теглеше каруцата с декорите.
Вие самият крал ли сте, чувствате ли се такъв?
Като малък съм крал орехи и сливи, после – никога. С извинение, за малко да излъжа. Веднъж исках да открадна ламаринена обувалка от един хотел, но пред асансьора ми стана съвестно и се върнах да си я оставя в гардероба.
Не е за вярване, ама съм будала и лесен за лъгане. На площада, на който ви давам интервюто – “Гарибалди” веднъж очаквах трамвая и край мен се въртеше циганин с някакви торби, спря ме и ме попита, не бих ли искал да купя ъглошлайф машина за плочки. Казах: “Потърсете някой друг… и защо от пълния с хора площад точно на мен се спряхте?” Той каза: “От всичките, които минаха, усетих, че ти си най-големият будала”.
В радиото с големия певец от 30-те години Аспарух Лешников, 1974 г.
Много държите да ви попитам, не сте ли бивали някога и по малко луд?
Че как иначе ще се занимавам с театър? Съжалявам, че не бях повече луд! Театърът обича лудите.
Съжалявате ли за нещо днес?
Да – че след мен ще се случат такива чудеса, пък няма да мога да ги видя.
Освен на сцената, плакали ли сте в живота?
За да не останете без отговор, ще ви кажа, че като ученик исках да поддържам тъпана на ученическия оркестър, но ме отстрани един по-як от мене. Тогава се разревах.
Усмивката?
Тя отключва човека и той престава да се страхува. Шекспир казва, че очите са прозорец към душата. За мен усмивката е отворена врата към… съседката, например, пардон, към душата на човека.
С Татяна Лолова и Лео Комфорти, 1966 г.
Обичате ли да пътувате?
Много. Е, ако Бил Гейтс ми изпратеше това-онова, мислите ли, че щях да седя и да разговарям с вас, вместо да ви поканя на палубата на един презокеански лайнер и да отидем където си поискаме?
Какво са за вас жените?
Най-хубавото нещо, което природата е създала. Султаните не са били прости, за да имат хареми, вместо едно цвете – цели градини.
Сладкодумен разказвач сте, разкажете най-кратката приказка?
Три пеперуди се питали, какво е това свещ. Първата казала: “Това е нещо, което свети”. Втората се приближила и се върнала: “Това е нещо, което свети и топли”. Третата пеперуда влязла в пламъка на свещта. Тя знае всичко за нея, но никога няма да ни разкаже…
За какво мечтаете?
Имам голяма, голяма мечта… Да мина по улица, по която няма протегната ръка за милостиня, и да преживея един ден без тъжни новини.
Ако се върнем към прозата, как минава един ваш ден?
Когато отворя клепки и видя просветлен силуета на отсрещната кооперация, благодаря на Бог за това, че ми е дал още един ден. Тук ще цитирам едно стихотворение на Валери Петров, “Старост”: “Старецът гледа, още сънен, а вън/ нощес е валяло/ и, както в детинството, сякаш насън,/ всичко е бяло!/ Няма за него ни ски, ни шейна,/ ни друга забава,/но бяло е всичко. Зима, Още една./ Кой ти я дава!”.
А после – кафе, чай, ритуал някакъв?
Не, все съм канен да изляза на разходка, или да правя гимнастика на балкончето, но откривам, че съм един чудесен мързелив човек (смях). На тези години откривам много красота в мързела. Имам удоволствието до себе си винаги да държа две-три книги. Харесва ми ей така, в просъница, да взема някоя от тях и да прочета няколко страници, за да разбера, че преди нас са живели толкова умни хора, а ние защо ли така се напрягаме да впечатлим историята?… Пред нейната врата е натрупан толкова много народ, че даже ако решите да влезете в тоалетната й, и там е тълпа…
С Мариана Аламанчева на сцената на Сатирата.
Споменахте “мързелив” – след почти 50 години на сцената и 8 книги?
Книгите, преплували векове, не съветват да мързелуваш. Но при тази напрегнатост, с толкова години на сцената и над белия лист, съм имал нужда от почивка. Казано на чиновнически език – загубил съм давност за онези отпуски, та сега си ги вземам наведнъж. Освен това открих прелестта да нямаш началник. Усещам свободата – няма за кого да се вълнувам сутрин.
Актьорът е зависим от режисьор и директор, от колеги и единствената му свобода е да попадне на хубава роля, или да си я направи добра. Но когато се отвори завесата и види пълен салона, и се развихри, и стигне до онова дуенде, за което говори Федерико Гарсия Лорка, когато неговият дух полети над указанията – в този миг актьорът е велик! Само в този миг му е разрешено да бъде велик! Съдбата му е позволила.
Но когато след това изпотен, пил в бюфета една ракия, си тръгнеш накуцвайки към къщи, в тълпата ти вече не си Кралят. Ти не си Ричард Трети, нито Ромео, а контролата в автобуса иска билетче. Вкъщи, сам под одеялото, се молиш Бог да ти даде хубави сънища, за да може сутринта да станеш отново със зачервени клепки и да тръгнеш, защото твоето отсъствие на репетицията обезсмисля присъствието на останалите.
Къде в цялата тази егоцентрична подредба е нежната половинка?
Семейството на актьора подлежи на всички закони, на които се подчиняват и останалите. Трябва да се погрижи къщата му да не капе, от прозорците да не духа и на масата да има хляб. Трябва да има нежност и уважение тогава, когато страстта се е изпарила между двамата.
Артистът също има уши за нелепите ходове на политиците, за нещастията наоколо. Върху него се сипе всичкият обществен прах, цялото радиационно излъчване от съвремието. Но, както казва Станиславски, той е длъжен да остави всички тези неща като мръсни галоши пред театъра, и да влезе с това, за което е призван.
Пишете ли девета книга?
Имам я готова, но нямам пари да я издам. Тя е отново, както, Ясен Антов, Бог да го прости, казваше, “истории всякакви”. Новели, разкази, които по-скоро са в първо лице единствено число, но понякога съм вкарал много от “теб” и “нас”. Не е възможно да описваш само своето пакетче семки и колко време ги чоплиш и плюеш…
