И днес нощем, докато спя, пръстите ми продължават да играят по въображаеми клавиши, следвайки любима мелодия – моята неизживяна и винаги жива мечта…
Боряна Антимова
Когато бях малка, мечтаех за пиано. Бях изключително музикална – слух, усет за ритъм, не ми трябваше метроном… Плюс страхотна музикална памет, можех за нула време да запомня безпогрешно цели произведения.
А баща ми ми купи акордеон, защото пък той мечтаел за акордеон като малък, а неговият баща не му купил. Бях дребничка и слаба, не можех да влача сама акордеона до читалището за уроци, затова майка ми или баща ми го носеха, а през зимата го возеха с шейна. Мъкааа… Едва го разтварях със слабите си като клечки ръце. Но нали толкова обичах музиката, успокояваше ме поне това, че и акордеонът има клавиши като пианото…
Учителят ми по акордеон често ми даваше нещо за разучаване, заключваше ме в стаята в читалището от външната страна и отиваше някъде по работа. Връща се след 10-15-20 минути – няма звук. Отваря, влиза, пита защо не свиря. Казвам, научих го. А той: „Как така, научила си „Баркарола“ от Офенбах толкова бързо?… Изсвири да видим“. Аз я изсвирвам, без да гледам нотите, а той само се хваща за главата изненадан.
Помня веднъж на един празник аз свирих нещо, след концерта той дръпна баща ми настрана, а аз се прикрих близо до тях, защото знаех какво ще говори с него, но исках да се уверя с ушите си. Учителят каза на баща ми: „Детето е рядко музикално, има всички данни за музикант и голямо бъдеще, повярвай ми, дай да я подготвим за музикалното училище в Плевен. Обаче тя иска пиано и това е“.
А баща ми вика: „Какво пиано на село, пък и откъде да извадя толкова пари? Ще й мине, детска й работа“. Плачех пред учителя си и го молех да убеди баща ми, той как ли не го моли и увещава, но баща ми не искаше и да чуе. После веднъж се събра семеен съвет, дойде братовчедка на баща ми от Плевен, учителка. Тя пък каза: „Детето е много слабо, но щом е толкова талантливо, защо да влачи тоя акордеон, да му купим цигулка“. А аз излязох от прикритието си и изкрещях: „Каква цигулка бе, хора, искам пиано!“.
Така безславно приключи моят път в музиката. След 7 клас отидох да уча в руската гимназия в Плевен. Там една от съученичките ми имаше пиано в дома си и като се събирахме, тя ни свиреше на тъмно, със свещник върху пианото. Беше много романтично.
В института за начални учители преподавателката ми по музика душата си даваше за мен. Бях първа по солфеж и акордеон, тогава началните учители учехме и инструмент, за да свирим на децата, когато разучаваме песнички с тях. Преподавателката ми се радваше, като ме видеше на симфоничен концерт в Плевенския театър. И до днес помня и мога да изпея стотици песни, всякакви. И в пеенето бях талантлива, имах чист и силен сопранов глас, пеех в хорове в Плевен. И в танците бях талантлива, играех в ансамбъл „Дружба“.
Музиката винаги беше с мен – касетофони, много записи… И досега е така, слагам си малки слушалки в ушите, танцувам си седнала и така редактирам текстовете си или сайта си. Вечер така си почивам, даже понякога заспивам със слушалките в ушите. В музикалния ми канал в YouTube имам много плейлисти.
На по-близките приятели съм предала, когато си тръгна от този свят, да ме погребат с бели рози и да звучи парчето Stairway To Heaven – „Стълба към небето“ на Led Zeppelin. В него в началото има една божествена интродукция от нежни акорди на китара – каквато е моята душа. Акордите постепенно се разгръщат с плавен преход в мелодията, която става все по-страстна. Като мен самата. Защото самата аз се чувствам така – като мелодия, която постепенно се разгръща във вдъхновяваща симфония, в която всяка музикална тема хармонично се вписва в композицията и има плавно преливане на една музикална тема в друга.
Слушам всичко качествено от всички стилове. Като бях на интервю при Боби и Заки от дует „Авеню“, цялата им стена беше в дискове. Онемях. Тогава те се пошегуваха, че са „музикални помияри“, тоест, слушат всичко качествено от всички стилове. Та и аз така. Музиката ме издига, вдъхновява, друг наркотик не ми трябва, под нейно влияние мога да направя чудеса не само в писането.
Та докато учех в института и бях на квартира, когато започвах да свиря на акордеона – трябваше да имам тренинг за занятията по музика, от съседната стая зазвучаваше съпровод на тромпет. Там живееха на квартира две момчета и едното от тях – Константин, беше влюбен в мен и също много музикален, двамата правехме страхотен фурор на двата инструмента.
Мечтата ми по пианото си остана жива в мен през годините, някъде дълбоко скрита в душата ми, и в един момент се събуди. Когато преподавах в руското 141-во училище, правех театрални постановки, синкретични, сложни, с няколко сценария – за ролите, музикалното оформление, осветлението… Получавах много грамоти.
Тогава в постановките на пианото акомпанираше един прекрасен много талантлив ученик от горния курс – Руслан, а аз всеки път му обяснявах: „За тази роля ми трябва такъв музикален фон“ – и му тананиках нещо, защото не можех да го изсвиря. Мъкааа… Той пробваше различни разложени акорди, докато му обясня как го „чувам“.
Веднъж отидох у тях на гости и онемях: Руслан свиреше на бяло пиано с клавиши от слонова кост, старо, леко очукано по ръбовете, но оригинален „Стейнуей“ с красиви орнаменти и свещник отгоре! Попита ме какво да ми изсвири – Гершуин или Бийтълс, или собствена композиция. Казах да свири каквото и да е. Правеше импровизации на съвременни поп и рок парчета. Страхотни емоции!
Ходех често у тях след училище, този дом ме привличаше като магнит, майка му правеше кафе или чай и двете го слушахме. А Руслан просто ме обожаваше заради оригиналните ми театрални постановки и щом влезех, веднага казваше: „Искаш ли да ти изсвиря последната си собствена композиция?“.
Веднъж майка му ми се обади и каза, че са решили да продават бялото пиано и да купуват нещо друго. Побърках се от вълнение! Събрах някак парите да го платя, трябваха им спешно, а тогава току-що се бяхме нанесли в нов недовършен апартамент, още нямаше паркет в хола. Дори изчислих да направя ъглов диван по поръчка, за да се постави пианото на най-доброто място за него.
По това време вземах частни уроци по пиано от колежката ми по музика ей така, заради себе си. Ходех на уроци у тях, а после тя ми даваше ключа от кабинета по музика да се упражнявам на пианото, но беше сложно, трябваше да чакам да свършат часовете и да си тръгнат учениците.
Платих бялото пиано и помолих да остане у Руслан месец-два, докато сложим паркета и тогава да го пренесем, за да не събира прах. Ремонтът обаче се проточи повече и един ден майката на Руслан ми се обади да си взема обратно парите, че са се отказали да продават бялото пиано. Раз-бо-лях се! Бях се влюбила в едно пиано! Отидох, предложих им по-висока цена, толкова, колкото тогава струваше един роял „Петроф“. Те обаче бяха непреклонни.
После дни наред плаках, не хапвах нищо, боледувах си, но не си купих друго пиано. Исках си моя бял „Стейнуей“. Само нощем пръстите ми продължаваха да играят по въображаеми клавиши, следвайки любима мелодия. Тогава съм била на 27-28 години.
Като казах на баща ми, няма да го забравя – той както седеше на беседката, се хвана с две ръце за главата и каза: „Боже, никога не съм подозирал, че меракът ти за пиано е бил толкова силен! Мислех, че е временно, че ще ти мине“.
Всъщност и досега не ми е минало. Когато съм на интервю с музикант, който свири на пиано, винаги в началото му разказвам моята тъжна история за бялото старо пиано „Стейнуей“ с клавиши от слонова кост. Така си ставаме по-близки и го предразполагам да ми сподели повече неща.
Толкова много нереализирани таланти! Сега много ми се иска тази четвъртинка, която моята прекрасна внучка Дара е наследила от моите гени, да съдържа точно тези нереализирани мои артистични заложби. И моята мила Дара да ги развие… Но няма по никакъв начин да я натоварвам с нереализираните си мечти. Няма да й купя пиано само защото моят баща не купи на мен. Искам само да я подкрепям в решенията й, каквото и да пожелае да прави.
Защото няма нищо по-тъжно от нереализирани мечти.