Журналистът Стела Стойкова за живота си в САЩ, за доброволчеството си като родител и за филма си, посветен на българското училище „Христо Ботев“ в Ню Йорк.
Валя Брадшоу, кореспондент на „Икар прес“ в САЩ
Стела Стойкова обожава работата си като отговорен редактор и водещ на рубрики в предаването „Отблизо с Мира“ по БНТ, но се налага да напусне, за да последва семейството си в Ню Йорк. Там се включва активно като доброволец в инициативите на българското училище „Христо Ботев“, където учи дъщеря ѝ Дара. Прави и филма „Училище като семейство“, който има голям успех сред българите у нас и по света.
Заминава за Ню Йорк преди две години и половина със семейството си. Дъщеря ѝ Дара започва да учи в училище “Христо Ботев” в първи клас, а тя снима и отразява всички събития и празници в него. Започва и рубрика на фейсбук страницата на училище “Христо Ботев” – „Българи в неделя“, насочена към родителите, решили да пожертват почивния си ден, за да може техните деца да изучават български език.
Стела представя филма си в “Шоуто на Слави”.
Стела в студиото на “Отблизо с Мира”.
Здравей, Стела! Разкажи ни за себе си – къде си израснала, къде живееш сега и какви са днес мечтите ти?
Аз съм едно градско момиче, родено и израснало в София, но със селска душа. Харесвам града си, но предпочитам красотата и спокойствието на провинцията. Не знам дали си обръщала внимание, но дори цветовете и звуците са по-различни там. Колко често в града се заслушваме в песента на птиците или вдигаме поглед към облаците? С дъщеря ми обичаме да гледаме облаците и да ги оприличаваме на чудновати същества.
Сигурна съм, че някой ден ще живея в бяла спретната къщурка с две брези отпред. Предпочитам ги пред липите. Ще имам много цветя, ще си посадя големи розови домати и ще бера ягодки от градината. Разбира се, това ще стане на един по-късен етап от живота ми. Занимавам се с журналистика от шест години и работата ми изисква да бъда в града. Бях отговорен редактор в предаването „Отблизо с Мира” по БНТ в продължение на три години и след това заминах за Америка. Сега живеем със семейството ми в Ню Йорк.
Стела и Дара.
Ти си в Америка от три години. Какво те накара да напуснеш любимата си работа и да дойдеш на хиляди километри от България тук, в Ню Йорк?
Последвах семейството си. Това решение беше много тежко за мен, защото напуснах работа, която обожавах. Харесвах живота си в България и никога не съм изпитвала никаква нужда да живея на друго място. Съгласих се на това предизвикателство, защото го приех точно като такова. Знаех, че заминаваме само за няколко години и това беше добър шанс за нас да разширим хоризонтите си. Знаех, че трябва да го направя най-вече заради детето.
В началото ми беше много трудно, бях почти депресирана далече от дома, роднините, приятелите… Сега знам, че е било за добро. На първо място отсях приятелствата си – разбрах кои са били истинските ми приятели. Научих се да излизам от зоната си на комфорт, в която така удобно се бях настанила. Придобих много нови знания и умения. Видях места, за които човек може само да мечтае. Още по-ценното – срещнах изключителни хора. И не на последно място – дъщеря ми проговори английски език без никакъв акцент.
В страната на неограничените възможности сбъдват ли се мечтите, с които дойде?
Това наистина е страната на неограничените възможности. Ако си работлив, ще успееш. Не съм дошла насам с никакви планове и мечти, а получих толкова много! И през ум не ми беше минавало, че съвсем сама, без никакъв екип на място, ще създам три документални филма, всички от които са излъчвани или предстои да бъдат излъчени по различни телевизии, а един от тях имаше и фестивални участия, включително в Ню Йорк. Не мога да опиша какво беше усещането, когато за първи път видях свой филм на голям екран пред стотици души, които стават на крака и аплодират! В момента работя и по четвърти.
Как виждаш бъдещето си?
Със сигурност го виждам в България. Това лято се прибираме окончателно и се надявам с натрупания опит и богат архив от заснети материали да се завърна към телевизионната журналистика. Ще работя и по свои проекти, защото съм заредена с идеи и ентусиазъм.
Дъщеричката ти щастлива ли е в училище “Христо Ботев” в Ню Йорк? В България е оставила приятели, за които сигурно много е тъгувала. Сега намери ли такива сред българчетата в училището? Изпитва ли онзи щастлив ентусиазъм, който всяка майка иска да види в очичките на детето си?
Това училище се превърна в наш втори дом, а хората в него – в наше второ семейство. Дара ходи с голямо желание, въпреки че всяка неделя трябва да става рано и целия ден да прекарва в учене, вместо в игри. По собствено желание избра и да танцува български народни танци в ансамбъл „Горана Джуниър” към училището и да посещава театралната група. Често има участия в концерти и пиеси.
Много се гордея с нея, защото освен прилежен ученик, е добър приятел. Винаги дели и последния си залък с другарчетата. Създаде прекрасни приятелства с другите българчета, които ще й липсват като се приберем в България. Но там пък я чакат старите й приятели и най-вече – баба.
Едно от качествата, които най-много ме впечатляват и най-много уважавам при американците е тяхното желания за полагане на доброволен, обществено полезен труд.
Така е, научих се на благотворителен труд именно тук. Помагам и в двете училища на дъщеря ми. По-важното е, че разбрах колко много може да се постигне, когато хората се трудят за една обща цел и колко удовлетворяващо е накрая като видиш резултатите. Това е полезна практика, която спокойно би могла да се прилага в училищата в България.
Ти си доброволен медиен отразител на всички събития в училището. Филмът ти „Училището като семейство“е прекрасен! Това ли е твоята визия за възпитанието и образованието на децата ни?
Аз правя това, което умея най-добре – снимам и пиша. Радвам се, че материалите, които публикувам на Фейсбук страницата на училище „Христо Ботев” достигат до сърцата на хиляди хора по цял свят. Филмът „Училище като семейство” е гледан близо 30 хиляди пъти, а споделянията и коментарите са стотици. Когато ги чета, за пореден път се убеждавам, че всичко, което правим в това училище, има смисъл!
Разкажи как беше създаден този филм.
Преди това направих документалния филм “Ритъмът на сърцето”, посветен на фолкорен ансамбъл “Горана Денс” в Ню Йорк. В продължение на две години натрупах сериозен архив от кадри и впечатления. Така се роди идеята да ги обединя в кратък филм, който разказва как протича една учебна година от първия училищен звънец до дипломирането на дванадесетокласниците.
Реших да го кръстя “Училище като семейство”, защото точно това е усещането, което изпитвам всяка неделя – за семейство. Видях как майките плетат мартеници, боядисват яйца и изработват кукерски маски, бабите пекат питки и баници, бащите правят декори за тържествата и понякога участват в тях като кукери, Дядо Коледа и др. Малките братчета и сестричета на учениците буквално проходиха в коридорите на училището и както повелява традицията им направихме Прощъпулник. Правим всичко, което се прави в едно семейство. Видях как българите могат да бъдат обединени от една обща цел, а не постоянно разединявани. Видях една малка и задружна България извън България.
Кои са най-впечатляващите културни събития, които са се случили при вас?
Няма български празник, който да не отбелязваме. И отново, с труда на всички, постигаме забележителни резултати. Майките и бабите изработват мартеници, боядисват яйца, месят питки и баници; бащите слагат кукерските маски или костюма на Дядо Коледа, подреждат, украсяват…
По-важното е, че тези тържества са своеобразен урок по българщина. Децата не само се запознават с българските традиции и обичаи, но лично участват в тяхната възстановка. Аз не съм виждала училище в България, което да има толкова голяма ангажираност към отбелязване на българските празници. Сякаш хората тук държат повече на българското от българите в България.
А кои са най-ярките ви гости от България?
За обогатяването на знанията не само на учениците, но и на родителите, огромен принос имат и специалните гости и лектори от България – едни от най-известните български писатели, артисти, историци, преводачи… Лично на мен, един от любимите ми гости беше Герасим Дишлиев – Геро. Той е световноизвестен мим и последният ученик на великия Марсел Марсо, но не толкова популярен в България. Показа на децата как да изразяват емоции само с езика на тялото си, а мен удостои с лично интервю, което пазя в безценните си архиви.
Ако тази твоя философия, тази концепция за възпитание можеше да се възприеме и в училищата в България, със сигурност там щеше да има много по-малко агресия и много по-щастливи деца. Какво би казала за това, което се случва там и от което родители и общество настръхват всеки ден?
Напълно съм съгласна с теб. Децата, които проявяват агресия, всъщност крещят за помощ. Това са деца, които не получават нещо у дома или са жертви на домашно насилие. При всички положения, проблемите тръгват от семейството. На тези деца трябва да бъде помогнато, а не да бъдат отритвани от обществото. Насилието ражда насилие. Любовта ражда любов.
В училище „Христо Ботев“ в Ню Йорк учат 131 деца. Разкажи ни за тях.
Децата са уникални! Повечето от тях са родени в Америка, но българската кръв вода не става. Никога не съм ги чула да се оплакват, че жертват почивния си ден, за да се учат на българско четмо и писмо. Танцуват български народни танци, пеят и рецитират на български. Няма как да не ти разкажа за Антъни Д’Агустино. Роден в Америка с майка българка и баща италианец. На осем години рецитира без грешка „Обесването на Васил Левски” и „Хаджи Димитър”. Аз не мога, признавам си. Поклон пред майка му и пред всички родители, които са основните виновници да съществува училище „Христо Ботев”.
Как се реализират тези, които вече са завършили, какви мечти имат за бъдещето си и мислят ли (понякога) за връщане в България?
Вече завършилите ученици учат в едни от най-престижните американски университети. Интересното е, че владеенето на български език и обучението им в училище „Христо Ботев” се отчитат като предимства по време на интервютата. Не знам дали ще се завърнат в България, но се надявам това да стане. Те са бъдещето.
Как е създадено училището?
То има 13-годишна история, а аз съм тук само от три. Но, доколкото знам, е било създадено от група родители и се е помещавало в една стаичка в Генералното Консулство на Република България. Сега има над 130 деца от предучилищна група до дванадесети клас, което го прави най-голямото българско училище в Ню Йорк и съседните щати. Учениците получават официални свидетелства, признати от Министерство на образованието.
Учителите щастливи ли са с това, което правят?
Те са едно от нещата, с които се гордее училището. Всички са високо-квалифицирани педагози и притежават магистърска степен в своята сфера. Няма как да не са щастливи, щом всяка неделя в продължение на десет месеца от годината, са отдадени на работата си. Ясно е, че не заплащането ги мотивира. Не забравяйте, че от понеделник до петък работят своите постоянни работи. Те нямат уикенди със семействата си, не пътуват, не почиват. Не знам дали може да има по-добро олицетворение на думата просветител от тези хора.
И накрая, какво би казала на онези наши сънародници, които непрекъснато ни наричат предатели, нас, българите, които не останахме да живеем в България?
Въпреки, че не съм от българите, напуснали България и съм само временно извън страната, мога много неща да им кажа. Повечето, възпитанието ми няма да позволи да изрека. Не осъзнават ли, че емигрантите са прогонени от собствената си държава? Нима някой изоставя майчицата си, ако тя не се е превърнала в мащеха за него? По политически или икономически причини, те са тръгнали да търсят спасение. Оцеляване.
Аз не съдя никого. Опитвам се да се поставя на чуждото място и да разбера. Имах възможността да опозная имигрантите отблизо покрай моята рубрика „Българи в неделя”, в която интервюирам родителите на децата в училище „Христо Ботев”. Говорим си много за България. Едва ли някой може да си представи колко много им липсва родината. Колко много се интересуват какво се случва там, гласуват, пращат пари на близките си, а летата задължително се прибират. Стига да могат да си го позволят. Всички, с които съм говорила, биха се завърнали в България.
Как реагираш на злобата на тези, които ни наричат предатели?
Като не я приемам. Така, тя остава у този, който я изпраща. И в замяна изпращам любов.
Виж още:
Те пазят българския дух във Вашингтон
