Магдалена Гигова за уникалната експозиция от 36 стъклени плаки със сюжети от началото на XX в., която се открива на 8 февруари в галерия “Квадрат 500”.
Розалина Евдокимова
Журналистката Магдалена Гигова, която е автор и на “Икар прес”, се е заела с нов проект – координатор е на фотоизложбата „България през стъклото на времето“. Тя е организирана от фондация „Ценности“ с председател Антонина Стоянова и Националната художествена галерия Квадрат 500 и ще бъде открита на 8 февруари. С изключителната подкрепа на бизснесдамата Нели Беширова.
Експозицията съдържа 36 уникални стъклени плаки, заснети в началото на 20-и век със сюжети от българския бит и природа по онова време. А историята им е повече от необичайна.
Магдалена, с какво те привлече идеята на фотоизложбата? Как тези стари фотографски плаки са попаднали у Антонина Стоянова? Моля да разкажеш повече за „дядото на диапозитива“, както ги наричаш – къде и как са се съхранявали? Какво обема тази „сбирка“?
Фотоизложбата „България през стъклото на времето“ разказва приказка. Зад 36-те стъклени плаки със сюжети от началото на ХХ век се крие една семейна история, преплела съдбите на личности като един от създателите на модерния роман – Джеймс Джойс и прочутия италиански писател Итало Свево, патрицианския род Венециани и българина Марко Близнаков от Стара Загора.
Всичко започва през 1999 година, когато бизнесдамата Ирина Дилкова научава от свой колега-италианец, че баба му, която има български корени, иска да дари семейни реликви на някой музей в отечеството на дядо си. Ирина свързва достолепната италианска аристократка Надежда Близнаков с тогавашната първа дама Антонина Стоянова, защото съзнава, че подобно духовно съкровище ще попадне на точното място във фондация „Ценности“. Та нали идеята на фондацията е да опазва съкровищницата на българската история и да просвещава.
Но да разкажа малко повече за тези стойностни артефакти. Това са 36 стъклени плаки, които аз първоначално мислех за дагеротипи (първите снимки, правени върху стъкло с помощта на сребро). Известният фотограф, за чието участие ще разкажа след малко, обясни, че това са своеобразни диапозитиви или както аз опростих „дядото на диапозитива“. С тях дядото на Надежда Близнакова – Марко е изнасял сказки за красотите на родината си като почетен консул на България в Италия. А той става такъв по заслуги!
Будният младеж от Стара Загора заминава да учи инженерство в Триест, където се влюбва в италианската аристократка Петронела Венециани. Тя тръгва с него за Бургас, където той участва в строежа на пристанището, Там се раждат две от децата им. В Италия те заживяват в семейния замък, наречен вила „Венециани“, заедно със семейството на сестрата на Петронела – Ливия. Тя пък е женена за известния италиански писател Итало Свево.
Двамата баджанаци работят във фабриката на тъста си. Марко изобретява корабна боя, която опазва дъното на плавателния съд от досадните налепи, които налагат след всяка плаване да влиза на док. Британският кралски флот купува патента, фирмата отваря офис в Англия. Там двамата мъже се запознават с Джеймс Джойс. Те канят писателя да живее със семейството си в Триест, а като благодарност за гостоприемството им той преподава английски на техните деца. Твърди се, че в чертите на главния герой от прочутия му роман „Одисей“ могат да се открият черти от личностите на Марко Близнаков и Итало Свево.
Стъклените плаки са заснети в България в онези славни за семейство Близнаков времена, което, между другото, е дало плеяда дипломати на Италия.
Бизнесдамата Нели Беширова веднага подкрепи идеята за фотоизложба и тя е изключителен спомоществувател на проявата. От Квадрат 500 също харесаха експозицията, затова тя ще стои в Зала 19 от 8 февруари до 7 април.
Кураторът на изложбата д-р Райна Дамяни измисли заглавието „България през стъклото на времето“, а етнологът Анелия Милушева се нагърби с нелеката задача да напише текстове към снимките като обясни на „неукия“ тийнейджър що е то кросно, хурка и белене на платно.
Известната режисьорка-документалистка Милена Кънева и Ирина Дилкова, която има солиден опит в журналистиката и в киното, отидоха уж да заснемат петминутно интервю с Надежда Близнаков, а дамата, която неотдавна навърши 95 години ги засипа с толкова интересни факти, че и едночасов филм няма да стигне.
Впрочем, посетителите на изложбата ще имат възможност да изгледат и видеоразказ за историята на рода Близнаков и стъклените плаки с участието на Надежда на голям екран с удобни пейки отпред в Зала 19.
И как „старото“ се фокусира от прожектора на времето, осветява се от средствата на „новото“ и как Иво Хаджимишев се намеси професионално в цялата тази история?
Самата идея на фондация „Ценности“ елегантно преплита в изложбата старинни и съвременни технологии, философии и послания. Част от това начинание е и известният фотограф Иво Хаджимишев, който когато видя стъклените плаки така се въодушеви, че ги дигитализира като жест към Антонина Стоянова.
Пропуснах да кажа, че всяка от тях е завита в неугледна на вид стара хартия, която за нас, журналистите е истинско богатство – пожълтелите листа са дипломатически грами от 20-те и 30-те години на ХХ век, съобщения на агенция Ройтерс и на БТА, свързани пряко или непряко с България. Иво Хаджимишев засне и тях, а кураторът Райна Дамяни реши час от тях да лъдат отпечатани на текстил и да се направи своеобразна инсталация – който прояви интерес да разгърне плата и да прочете написаното.
Отново Хаджимишев предоставя за изложбата и старинен апарат, подобен на онзи, с който са заснети плаките. Той ще бъде оставен в специална витрина заедно с част от оригиналните диапозитиви.
Така миналото и настоящето се свързват в буквалния смисъл. А иносказателно – чрез проследяването на историята на един род, паралелно със световните събития и сцените от българския бит от началото на ХХ век, всеки от нас може да се изпълни с гордост, с любопитство, с желание за познание…
Къде се корени тайната на тази голяма изненада, пред която ще се изправим на 8 февруари в „Квадрат 500“?
Може би изненадата за някого ще бъде в изумлението колко сочни и почти релефни са изображенията след повече от 100 години. Друг ще се вгледа в лицата от снимките и ще възкликне“ И преди век българките са била най-красивите в света“. Трети ще въздъхне, че дупнишката шевица от два от фотосите е изчезнала през годините, но с утехата, че сърцати дами се опитват да я възродят. А по-младите може и да се подсмихнат на „флиртуването“ между момци и моми при ходенето за вода или да се дивят на убеждението, че ако жена върши мъжка работа или обратното, семейството ще бъде сполетяно от беда.
Разкажи още нещо за рода на Близнаков. За съжаление се знае малко или почти нищо, а той е бил знаков.
Да наистина, единственото сведение, което успях да открия за Марко Близнаков бяха няколко реда в проучване на Михаил Заимов за пристанищното дело у нас. Дълго време търсехме и потвърждение, че наистина е бил почетен консул на България в Италия, докато роднините му не показаха на Милена и Ирина указа на цар Борис Трети и агремана на крал Виктор Емануил Втори.
А Марко Близнаков е бил такъв родолюбец, че е пожелал да бъде положен не в натруфената и импозантна гробница на семейство Венециани, ами си е направил до нея своя собствена с надпис на български език „Марко Близнаков, Стара Загора“. Умилителни са снимките на внучката му Надежда с тракийска народна носия, знак, че българщината е била тачена в неговия дом.
Маги, като журналист, който представя много етноси от света, как гледаш на това, че има толкова много празнини в историята на много наши достойни българи и дали тази проява може да запали искрата у младите, особено младите журналисти, да станат търсачи и събирачи на парченцата от пъзела на българската битност и история?
Историята е наука за гордост и поука. Римата се получи случайно. Радостното за мен е, че се завръща интересът към изконното, българското, независимо дали е история, фолклор, легенди или изкуство. Много истински ценни реликви са потънали в немара или са изчезнали след злонамереност или от откровена необразованост. Надявам се точно такива прояви като изложбата „България през стъклото на времето“ да пробудят „нещотърсачите“ у младите журналисти. Самото откриване на стъклените плаки доказва, че историите са навсякъде около нас. Просто трябва да имаме сетива да ги видим и сърце да ги опишем, независимо от изразните средства. И да заразим с този родолюбив бацил колкото може повече хора.
С изложбата, която предстои да бъде открита на 8 февруари, какво послание отправяте от фондация „Ценности“ към българите? И защо Антонина Стоянова се „нави“ на тази нелека стъпка – да се направи тази изложба при положение, че си е истинско предизвикателство да се възкресят едни фотографии, правени много назад във времето?
Посланието е заложено в името и цялата дейност на фондацията – „Ценности“. Мисията на организацията е, основавайки се на традиционните български ценности, е да подпомага развитието на българското образование, наука и изкуство, като част от общоевропейската култура и представя българските върхови постижения по света.
Не мога да говоря от името на Антонина Стоянова, но самият факт, че тя съхранява семейните реликви на фамилията Близнаков повече от 20 години, съзнавайки тяхната стойност и очаквайки подходящия момент да бъдат представени подобаващо, означава много. Изразът „възкресяване на фотографиите“ е изключително точен – те се възраждат и от съкровище на един род, се превръщат в имане за цял народ
Пред какви трудности и дилеми бяхте изправени по време на подготовката на фотоизложбата?
Характерно за народопсихологията на българина е тюхкането, но напук на това, ще кажа, че наистина нямахме големи трудности. Нели Беширова веднага откликна и застана зад нас. От Националната художествена галерия и предишната директорка Слава Иванова, и сегашната Яра Бубнова, без сянка от съмнение осъзнаха потенциала на предлаганите артефакти.
Иво Хаджимишев сам предложи помощта си, късметът бе с Милена Кънева и Ирина Дилкова при снимките и новините извираха с всеки следващ кадър. Италианският посланик Стефано Балди се въодушеви от съвпадението, че изложбата ще бъде открита в годината, когато се навършват 140 години от установяването на дипломатически отношения между двете страни…
Може би трудностите предстоят, защото изложбата просто „си плаче“ да бъде показана в Италия и Великобритания. Милена и Ирина имат материал за едночасов филм. Плаките заслужават да бъдат събрани в луксозен албум с текстове на български и английски… Все идеи, които звучат страхотно, но реализацията им ще има нужда от солидна финансова подкрепа.
Фотосите, които ми предостави предварително за илюстрация на нашия разговор, направо изумяват. На тях Марко Близнаков е запечатал едни българи, които излъчват светлина и чистота. Смяташ ли, че съвременниците са се променили чак толкова и с какво са по-различни от своите предци на снимките.
Наистина снимките показват едни спокойни, ведри, дори омиротворени хора. Липсва онова неистово напрежение, характерно за погледите на съвременните хора. Но аз вече споменах – вгледайте се в лицата на момите. Те не са подбирани по красота, обаче излъчват достойнство и вродено чувство на гордост. Момците са с изправени рамене и с осанка, а не с преведени от висене пред компютъра плещи.
Но иначе, дори при черно-бялата фотография проблясва цветната искра на любопитството, напушеният смях, мъдростта… Надявам се да не сме се променили токова, колкото ни се струва. Хубавото е сгушено дълбоко в нас.
Не смяташ ли, че правейки тези снимки Марко Близнаков се е изявявал и като фоторепортер?
Не сме сигурни дали ги е правил самият той или ги е поръчал на някого, защото поради заетостта си като консул, във фабриката и с многолюдната си челяд едва ли е имал време да търчи из България с тежък фотоапарат на рамо. Още повече, че две от снимките Анелия Милушева откри и в книга на етнографа проф. Христо Вакарелски, който е връстник на Марко Близнаков.
„Изложба със завладяваща история и образност, дават възможност да преоткрием културно си наследство, обичаи и занаяти, бит и душевност, да свържем събития и хора от България, през стъклото на времето“, пише в съобщението за изложбата. Смяташ ли, че днес при това наше забързано и съвсем не розово всекидневие, а и време на модерни технологии, хората ще се замислят, когато видят фотографиите за миналото на страната ни, ще потърсят да възкресят някои обичаи, традиции? Или ще кажат: това не ни интересува?
Изложбата „България през стъклото на времето“ е като хубав бонбон – приключението започва от развиването на хартийката (или разопаковането на увитата в дипломатическа грама плака), минава през очакването, после през небцето и ароматът му остава дълго да витае около нас или в съзнанието ни.
Дори у един човек да пробудим интереса към обичаите, традициите и историята на рода му, мисията на изложбата ще бъде изпълнена. Е, надеждата ни е да не е само един. Със сигурност ще има хора, на които патриотичните ни тежнения ще се сторят безсмислен напън. Но ако решат на надникнат в Квадрат 500 от любопитство или, за да се скрият от дъжда, съм сигурна, че ще бъдат увлечени от магията да погледнат към „онази“ България през стъклото на времето.
България, в която дадената дума е била по-силна от сключен договор, предприемчивият дух е превръщал нашите дядовци в равностойни партньори на световни концерни, учителите са били на почит, а уважението към по-възрастните е било неизменна част от възпитанието на децата. Звучи прекалено носталгично, за да го превърнем в настояще? Че да опитаме поне!
Източник: СБЖ Розалина Евдокимова
