Моите срещи в турския затвор „Картал ха типи джезаеви“ с човека, който стреля по папа Йоан Павел II
Името ми е Сунай Ремзи и съм на 42 години. През 2003 г. спечелих първа награда на Балканска фондация „Делта“ за най-перспективна млада личност. През 2005 г. спечелих първа награда отново на Балканска фондация „Делта“ за най-добър млад политик. На 26 март 2007 г. след неприятен инцидент в моя град Силистра, довел до смъртен случай, бях осъден на 20 години лишаване от свобода.
На 4 февруари 2021 г. бях освободен от затвора Белене условно предсрочно с остатък на присъдата ми 2 години, 8 месеца и 12 дни. След като изядох много шамари и удари под кръста, от уроците, които ми поднесе животът, се изградих като мотиватор и иноватор. Именно тези мои познания и опит бих искал да споделя тук, разказвайки моите истории от един необикновен живот. Живот като на кино… Така нарекох и рубриката си. Бъдете сигурни, че моите истории ще ви харесат.
Първата история, която искам да ви разкажа, е за една известна за поколения наред личност – Али Агджа. Той е една от най-оспорваните и тайнствени личности на нашето време. Някои го наричат голям терорист, други се заричат, че той никого не е убивал, бил е на местопрестъплението, но не е извършил престъпление. Бил е само съучастник, като след това е поел сам цялата отговорност. Той е лежал заради другите – това е била неговата карма.
Хората така ще го запомнят – Агджа беше цяла енциклопения за затвора. Имам записки за дните, прекарани с него. Планирам да напиша книга за него, озаглавена „В едър план: Али Агджа“. Днес ще ви разкажа една малка част от историите, които съм имал с него, докато изтърпявах наказанието си в турския затвор Картал h tipi. Килията, в която оставах, беше Sol G 3. От съседната килия вече пети месец нямаше никакъв живот, не се чуваше никакъв шум. Надзирателите все повтаряха, че съседът ни по килия е голям човек. Всички си мислехме, че е някой политик, бизнесмен, банкер или мафиот.
Веднъж на излизане на лекар отвориха и тази килия. Бях нетърпелив да разбера кой лежи там, кой е единственият ми съсед. Тръгнахме по коридора с него. Беше около 50-годишен, висок, слаб, белокос. Не изглеждаше болен, поне външно. Поздрави ме с израза „Гечмиш олсун, кардаш“, или „Миналото да ти е за добро, братко“. Повървяхме заедно. Беше ми много познат по физиономия. Виждал бях този човек, но къде – не можех да се сетя, колкото и да се напъвах. Докато вървяхме по коридора към лекаря, всички надзиратели ни поздравяваха, както и всички затворници. Казах си: „Стопроцентово този човек е важна клечка“.
Стигнахме до лекаря. Този път нямаше опашка и влязохме двамата. Мъжът дори ми отстъпи своя ред, но аз му върнах жеста и той го прие. Надзирателят, който беше помощник на лекаря, попита: „Следващият?“. Непознатият отговори: „Али Агджа“.
Бях шокиран – това беше самият Али Агджа! Човекът, който е цяла история. Човекът, който стреля по папа Йоан Павел II на площад Свети Петър в Рим на 13 май 1981 г. Така беше популярен в България по време на процеса му в Италия. Аз бях дете и гледах по телевизията целия процес. Сега с тази жива легенда извървявах 100 метра от килията до лекаря. Щях да извървя и още 100 по обратния път. Не можех да повярвам…
Пълното му име е Мехмед Али Агджа. Роден е в село Исманли, окръг Хекимхан в турската провинция Малатия, където завършва с пълно отличие средното си образование. През 1977 г. се обучава в палестински лагер южно от Бейрут, организиран от венецуелския терорист Карлос Чакала, с участието на български и източногермански инструктори. По-късно отива в Сирия, където се обучава на терористка практика и боравене с оръжия. Самият той твърди, че това е било заплатено от българското правителство.
Записва висше образование в Анкара. Буен младеж. Именно заради тази своя черта той без да иска попада в кръгове, които оставят значителен белег в живота му до момента. Това са тайните политически кръгове на националистите, известни по-късно като Сивите вълци. Умните глави в Турция казваха, че Агджа е националист, попаднал сред вълци.
Али Агджа извършва своето първо убийство на 1 февруари 1979 г., като по заповед на Сивите вълци застрелва от упор Абди Ипекчи – известен турски журналист, редактор на в. „Миллиет“, който се бори за свободата на словото, за човешките права и особено за тези на малцинствата, живеещи в Турция.
Агджа е задържан за този случай в затвора Сапанджъ. След известно време пожелава да го преместят в друг затвор – Картал Малтепе, който за времето си е военен. Искането му е одобрено от турския съд и войниците, по-точно тези от жандармерията помагат на Агджа да избяга в Иран. Това е предварително обмислен план.
Престоят му в Иран се запомня с това, че се утвърждава като име в своя свят и продължава, след като идва в България. В София провежда многократно тайни срещи и създава своя група от привърженици. Тук се запознава и със Сергей Антонов, с когото по-късно са обвинени, че стрелят по папата. Обаче българинът, който е по-чист и от ангел, с протекциите на БКП и най-вече на КПСС се отървава от обвиненията и от голямото наказание.
След София Агджа отива в Майорка, за да продължи своята дейност като платен убиец и там спокойно се подготвя за стрелбата срещу папата. Това става реалност, след като той пристига в Италия. Заедно със Сергей Антонов и други свои сподвижници стреля по папата, не успява да го убие, но го ранява смъртоносно. Светът е потресен. Всички чакат папата да умре, но за щастие той оживява.
Процесът срещу Агджа се гледа в целия свят. Той получава доживотна присъда, която обаче се заменя след 20 години. Лежи в италианския затвор 22 години. Чете много и не изпуска нищо, което се случва извън стените на затвора, където остава цели 2 десетилетия. След посещение в килията и разговор с него папата му опрощава греховете и му дава амнистия.
Когато се връща в Турция, Агджа веднага е задържан от турските власти за убийство с грабеж на турски таксиметров шофьор. За това му деяние, като продължение на убийството от турския журналист, Агджа получава 3-годишна присъда, която трябва да излежи и да излезе на свобода през 2019 г.
В момента, в който го срещнах при лекаря, Агджа лежеше с мен в турския затвор Картал ха типи джезаеви. Килията му беше Sol G 4. Аз бях в Sol G 3. Не можех да повярвам, че някой ден през живота си ще видя Агджа. Но в този живот само планина с планина не могат да се срещнат… Цели 14 месеца бях в един сектор с него. Странен човек. Изглеждаше свършил, луд, но престоят му в затвора го беше направил много мъдър. Той и отвън си беше много хитър.
Ползваше се с голямо уважение. Покрай него и аз получих уважението на всичките тартори. Той имаше афинитет към мен, както и те. Али Агджа искрено вярваше, че ще получи някакво оправдание за стрелбата срещу папата. Търсеше своя вътрешен мир, но все още не го постигаше. Затворът не го събори, напротив, направи го по-корав. Не знам дали беше готов, но се страхуваше от живота навън. За него той беше непознат, изпълнен с много въпросителни.
Говореше, че ще печели пари от продаване на книги, от предстоящи интервюта, от документални филми за него. Имаше идея да бъде създаден игрален филм за собствения му живот. Страхуваше се от неизвестността, от това, че няма да живее навън, като излезе на свобода. Мислеше си, че неговите хора, както ги наричаше, ще го ликвидират. Гледаше в захлас новинарските емисии по определен канал. Не вярваше на другите. Когато се хранеше, използваше обилно сол.
Не обичаше жените, защото не им се доверяваше. Според него нямаше по-голямо зло в света от жените. „Научи се да прощаваш, Сунай“, ми повтаряше. Веднъж го попитах как, а той ми отговори, че не знаел, но трябвало да се прощава в тоя живот. Обичаше годеницата си, с която бяха сключили граждански брак там в затвора.
Тя беше млада и красива и си направи страхотна реклама благодарение на него. „Какви жени има на този свят!“, пък си казвах аз. Тази същата се омъжи за председателя на Италианската комунистическа партия. След това Али Агджа дълго време не говори с никого. Само четеше, отслабна и се разболя. Мамка му, само как го събори една жена… Дано никога да не ми се случва…
След време с него започнахме да играем афганистански шах. Пробвах му храната дали не е отровна, преди да яде и се ползвах с доверието му. „Не се връщай никога в България – казваше ми напълно сериозно той. – Твоите от турската партия ще те предадат, ще видиш. Получиш ли голяма присъда, ще си разбиеш сам семейството. Просто няма да издържиш. Ще го направиш, за да имаш по-голямо вътрешно спокойствие. А то ти е необходимо, за да изкараш затвора по-леко. Много неща ще научиш тук, млади ми приятелю.“
Когато се върнах в килията след онази, първата ми среща с него при доктора, разказах на моите съкилийници, че тайнственият ни съсед е Али Агджа. Те веднага му изпратиха съобщение по затворнически начин. Връзва се листче с ластик на една батерия и се прехвърля през високия зид, който ни разделяше със съседната килия. В съобщението пишеше: „Гечмиш олсун, Аллах куртарсън“ („Аллах да те спаси“).
След 14 месеца той изчезна безследно. Просто изчезна, без да разберем къде е. След време научих, че е заминал за Анкара, в затвора F tipi. След 2 седмици четох по вестниците, че бил с влошено здравословно състояние. Поискал от президента да го преместят в по-хубав затвор от нашия и той е уважил неговата молба. Аз хвърлих съобщението си в съседната килия, но вече го нямаше. Беше заминал.
Тази и други истории разказах във втората от 7-те книги, които написах и издадох в затвора Белене – „Тук няма Аллах, а Пророкът е в отпуск“. В нея разказах за живота ми, докато чаках прехвърляне от турския в българския затвор през 2007 – 2008 г. Книгата много добре описва турските затвори и именно нея ще преиздам след време. Но искам да се върна към историята с Али Агджа. Имам много да ви разказвам за него. Но нека това да стане след време, когато създам специалната книга за него, за която споменах в началото.
Не знам дали той е жив. Наистина не знам. Току-що излязох и аз, но ще го потърся. Ако е жив, искам да направя едно специално интервю с него. Знам, че няма да ми откаже. Урокът, който ми даде неговата история, доближавайки се до него, се съдържа в една максима и всичките я знаем – и българи, и турци, и целият свят: „Първо работиш за името си, а после името работи за теб“. Но урокът е: „Не се взимай много насериозно. Радвай се на малките неща. Успехът идва след много саможертви. А животът е само един. Саможертвата заслужава ли си?…“
Следващия път ще ви разкажа историята на Северин Красимиров, осъдения за убийството на журналистката Виктория от Русе, с когото лежах в една килия и като кмет на затвора Белене се опитвах по всякакъв начин да го защитя. Доскоро, и се надявам да ви е било интересно.
Източник: BG Voice
