Обичам театъра, защото е лабораторията за актьора – дава му възможност за час и 20 минути да изгради пълнокръвен образ, казва Мариан Бачев.
Мариан Бачев е като дете, попаднало в “Лунапарк” – иска всичко да опита, а там, където е натрупал опит, с готовност го споделя с по-младите си колеги. Извън сцената и екрана е сладкодумник, говори с увлечение за работата си…
Роден е на 8 юли 1976 г. в София. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Надежда Сейкова. Бил е на щат в театрите в Габрово и Шумен. От 2000 до 2005 г. е в трупата на театър „София“, където играе в над 10 главни роли, включително и в мюзикли като “Коса” (като Клод Буковски) и “Любовни булеварди”, но напуска недоволен от управлението на театъра. Остава на свободна практика близо 2 години, в които усилено озвучава филми.
През май 2007 г. завършва с пълно отличие магистърска програма „Мениджмънт в сценичните изкуства“ в НАТФИЗ и е награден от ректора на Академията. Играе и на сцените на Народния, Сатиричния, Младежкия театър и НАТФИЗ, в “Сълза и смях” и Старозагорската опера, както и в театрите в Пловдив, Кюстендил, Перник, Смолян, Търговище, Габрово, “Мелпомена”. Дублирал е в много сериали и анимация, където най-запомнящ е с гласа на готвача Лингуини в „Рататуй“.
Има две награди за главна мъжка роля от Фестивала в Шумен „Нова българска драма“ и една за талантлив млад актьор на Фондация „Иван Димов“, четири номинации за “Аскеер” и една за “Златен кукерикон”. От есента на 2007 г. започва работа в “Шоуто на Слави“.
Обвързан е с актрисата Милена Видер и има две дъщери – Александрина и Косара.
История. Интервюто е публикувано през 2013 г. във вестник “Преса”. Публикува се заради непреходната стойност на посланията на този необикновен синкретичен актьор, за когото няма невъзможни неща в професията. Междувременно стана баща на още една принцеса – Косара.
Мариане, заварваме те да репетираш усилено за премиерата на 16 ноември на спектакъла “Операцията” в “Сатирата”. Разкажи за него.
Това е един сатиричен текст за театър, написан от Иво Сиромахов. Той е работил като режисьор в театър, а сега по стечение на обстоятелствата е сценарист на “Шоуто на Слави”. Текстът е писан с много добро чувство, много остро и е сатиричен, в стила е на Монти Пайтън и черната комедия. Разказва какво се случва на един човечец по време на една операция – нещо, което може да сполети всеки българин.
Действието се развива в една българска болница. Пиесата е един особен, остър поглед към включващото се тук и сега в България. Сигурен съм, че няма българин, който да не се е допрял до това, да ползва лекарска помощ, както с изключително добри, така и с изключително цинични лекари, както, впрочем, се случва навсякъде. Финалът е много разтърсващ и пречистващ и това е много важно за спектакъла.
Коя роля ти отредиха – на хирурга или на неговата жертва?
На хирурга. Орлин Горанов е анестезиолог, Тони Минасян е асистент, Жанет Иванова е медицинска сестра, а Добринка Гецова е чиновникът, който идва от Министерството на здравеопазването за операцията, за да подпише около 270 документа…
Като подход това сякаш напомня за скечовете, които правите в “Шоуто на Слави”.
В скечовете се представят много злободневни, конкретни неща, адресирани са към конкретни събития. В пиесата не е така, тя представя какво се случва в една българска болница и на какво са подложени едни специалисти, които вероятно някога са били много добри.
Така е впрочем и с артистите. Ако един актьор дълго време остане в извънстоличен театър, където няма с кого да се съревновава – защото чрез конкуренцията човек израства – и когато го притисне битът, който според мен е страшен бич за добрия професионалист, той се алкохолизира, деградира. Много малко от тези хора успяват да се запазят, тъй като професията и на лекаря, и на актьора не е хоби. С нея трябва да изхранваш семейството си.
Когато ти си на ръба на мизерията, а вечер трябва да бъдеш Мария Кюри на сцената или доктор Чирков в болницата и да спасяваш човешки живот, е трудно да останеш професионалист. Играеш Мария Антоанета, а нямаш пари не хляб, не пасти, а геврек да си купиш, а трябва вечерта да излезеш като достойна кралица с короната, с дрехите, да внушаваш респект, хората да ти ръкопляскат и да се чувстват пречистени емоционално… А ти нямаш средствата да си платиш тока и да се нахраниш като хората… Това е много страшно.
Повечето твои колеги обаче са достойни хора и твърдят, че са в театъра, защото го обичат.
Някои казват, че артистът трябва да е винаги в криза, за да ражда изкуство. Аз не съм на това мнение. Не виждам как човек може да работи добре, ако се чувства зле. Представете си – много се ядосвам на това – някой като каже, че артистите си позволяват да излизат пияни, а друг каже: “Е, ама той е артист, дайте да гледаме по-широко на нещата”. А искате ли да ви оперира сърцето някой леко подпийнал лекар, ей така, за настроение?! Не искате, нали? Но има и такива случаи.
Има обаче и други случаи на страхотни лекари, които са уникални, които дават от съня си, от времето си, за да спасят човешки живот. Наскоро гледах една лекарка, която на свои доброволни начала ходи до бежанските лагери и помага на сирийците. Казва, че е дала над 200 лева от собствените си пари, за да им купи най-елементарни неща. Ако видите какво става в Сирия, дори и само на снимки, косите ви ще настръхнат! А тук ние ги държим в някаква мизерия… Това е огледало на цялата ни мизерна ситуация.
Доколко е важно един артист да бъде опънат като струна за тези проблеми?
Не може да не бъде. Ти използваш сетивността си, нервната си система, емоционалността си, и ако си “опериран” от тази емоционалност, как ще я пресъздадеш на сцената? От сутринта се сблъскваш с всичко. Ето, аз водя си детето на предучилищна, после идвам в театъра. Пътувам с градския транспорт, защото няма къде да се паркира и защото имам право само на два часа в синя зона, а аз ще прекарам целия ден тук. Пътувам в тролея, а там знаете колко малко са усмихнатите и спокойни хора…
Как това рефлектира върху работата ти?
Действа ми обезсърчаващо и в същото време мотивиращо. Трябва с добре свършената работа да пречистя тези хора, преди да се приберат вкъщи и да си легнат, с изразните средства на моята професия – театъра, на сатирата, така че поне за няколко часа да са заредени за следващия ден.
Какво ново ти дава ролята на хирурга в поредицата от комедийни и сатирични образи – продължение на това, което правиш, или нещо ново?
Всяка роля е нещо ново. С колегите, с някои от които се срещам за първи, с други за втори път обменяме енергия, която е силно зареждаща. Професията ми дава възможност да си избирам хората, с които да работя, тоест, мога да откажа някое предложение. Но пък в повечето случаи приемам, защото все повече се срещам с млади и различни хора.
Театърът е лабораторията за актьора да изражда образи. При шоуто в телевизията се изисква друг рефлекс, там трябва в един скеч в рамките на 4-5 минути да се извади есенцията на нещата. На сцената имаш възможност за час и 20 минути да направиш пълнокръвен образ в развитие със спецификата на жанра. Това е много ценно и затова харесвам работата в театъра, пък и живият контакт с публиката е много важен.
Спомена, че имаш възможност да избираш партньори. С певеца Орлин Горанов сте заедно във втори спектакъл, след “Апокалипсис кога”…
Продължаваме с “Апокалипсис кога”, който е по пиеса, написана от сценаристите на “Шоуто на Слави” Мирослав Милков, Йордан Колев и Тодор Карагяуров, имаме гастроли в други градове. Това е пак нова българска пиеса. Изключително ми е приятно да работя с Орлин. Той е в много добра форма като артист, като цяло. Лесно може да се разбереш с него. Хората го харесват и е много зареждащо.
Продължавате и с “Досадникът” в “Сатирата”, също много смешна комедия.
Да, той също се играе в “Сатирата”, но е спектакъл на Пернишкия театър и “Мелпомена”. Режисьор е Богдан Петканин, партнираме си с Александър Кадиев. За ролята ми там бях номиниран за наградите “Златен Кукерикон”, за постижения в комедийното и сатирично изкуство, които бяха учредени в Сатиричния театър по инициатива на предишния директор Калин Сърменов. Бяха номинирани и Камен Донев и Герасим Георгиев – Геро. Герасим взе наградата за “Господин Балкански”.
Александър Кадиев каза, че с много възторг е приел тази роля.
Когато започнахме да работим с него, имах чувството, че цял живот сме го правили, а се запознахме на първата репетиция. Само след 40 минути започнахме да работим и ми беше изключително приятно, защото той е много талантливо момче – нова генерация, нова енергия.
И за теб така казват, че си желан партньор на сцената, имаш ли свое обяснение защо?
Мисля, че това е така, защото професионалният ми живот така се случи. Аз излязох в един пиков момент от театър “София” като щатен актьор, когато за 5 години бях направил 10 главни роли.
Защо не се разбрахте с директора Доротея Тончева, при толкова много главни роли не си бил ощетен?
Тя е прекрасна актриса и много я харесвам, но като директор не приемах политиката й. Но това е минало, да не се връщаме назад. Тези проблеми изостриха чувството ми на справедливост и лоялност към професията. Тогава аз останах без работа. Потърсих работа в другите столични театри, но не се получи, тъй като другите директори не искаха да влязат в конфликт с Доротея, вземайки ме на работа. Стигнах до там, че се записах в бюрото по труда и 4 месеца бях без работа.
Беше 2005-а, вече бях на ръба да се откажа от професията си изобщо. Тогава жена ми Милена Винер, която също е актриса, и брат ми, който имаше строителна фирма, ми казаха: “Ти защо толкова бързо се отказваш, не трябва”. Започнах да се занимавам с дублаж, беше трудно, специфична професия е, трябва човек да има търпение, за да учи по-млад и неопитен актьор. Защото когато сбъркаш, седем човека трябва да те изчакат. Но аз попаднах на хубави екипи и започнах лека-полека да озвучавам, понеже пък имам специфичен висок мъжки глас, който е много подходящ за озвучаване на анимация.
От този период май най-запомнящ е гласът ти в ролята на готвача Лингуини в “Рататуй”?
Да, любим филм. Тогава се отвориха и два телевизионни канала, които трябваше да се заредят с много анимация и започнах изведнъж да имам много работа. Печелех повече, отколкото когато бях на щатна работа в театър “София”. Тогава се появи и дъщеря ми Александрина.
Няколко месеца по-късно започнах работа и в “Шоуто на Слави”, което стана пак съвсем случайно. Но в оня критичен момент замалко да се откажа от професията си и затова сега съм много търпелив към млади хора и към такива, които имат желание да се научат и трябва да им се даде шанс. Работил съм и като режисьор на дублажа, където участваха предимно опитни актьори, но задължително вземах 2-3 млади гласа, на които отделях специално време, защото знам, е иначе няма да се научат.
Имаш вид на човек, “опериран” от професионална ревност и завист, кой да бъде най-най на сцената и екрана, така ли е?
“Опериран” съм, да. По-скоро с годините съм се научил да бъда търпелив, професионално толерантен. Българинът по принцип не е толерантен и това според мен е дошло от дългите години липса на справедливост във всяко отношение. Всички социални процеси, които текат в момента, са свързани с липсата на справедливост. И тъй като към мен невинаги са се отнасяли справедливо, съм търпелив към другите.
В “Шоуто на Слави” имах късмета да попадна в един високо професионален екип, където хората са много напред с материала и с много по-голям опит. Ние с Виктор от нашия “отдел”, както наричаме групата ни на шега, сме с по-малко опит, и другите колеги ни дадоха кредит на доверие, от който аз се възползвах максимално.
Там започнах през 2007-ма, на 2 октомври беше първата ми поява. Вече започнах седма година в шоуто. Това допълнително ми дава самочувствие и отговорност. Вече мога да предам опита си на някой по-млад. Какво, ако задържа? Къде ще го отнеса след 30 години? Както каза една баба в едно Родопско село, “Трябва да сме добри, щот’ ше се умира”. Старая се да се отнасям с хората с любов и доброта, другото е безсмислено. Станал съм по-толерантен на пътя, не че преди не съм бил, но съм свиркал на някой, пресичащ неправилно.
Във ВТОРАТА част Мариан разказва за работата си в “Шоуто на Слави”, за жената на живота си Милена и дъщеря си Александрина…