Пред иконата на своята искреност Сунай Ремзи полага клетва пред Всевишния и себе си, че ще изкупи греха си с човешка себеотдаденост и любов.

Сунай Ремзи представя в затвора книгата на световния шампион Детелин Далаклиев “Никога не се предавай”.

Илиян Илец, Затвора Белене

Понякога се питам дали хората не са някаква злополучна грешка на природата, създадени от Твореца без смисъл и определена цел, или са нещо много по-голямо от Божествената предопределеност? Където и да търсим мястото си, все си оставаме хора, които създават семейства, ходят на работа, живеят живота си по свои и общи правила.

Една древна тибетска дума – pawo – означава смелост, или „онзи, който е смел“. А смелостта е сила на духа, човешка сила. Тя е необходимост в живота на хората, която ни кара да се събуждаме уверени за смели начинания, да се усмихваме напук на сивото около нас – обстоятелства, които крият в себе си възможност за нашето лично преоткриване.

Една такава фигура – постоянно преобразяваща се личност, определеният като pawo, или „този, който е смел“, е кметът на затвора в Белене – Сунай Ремзи.

Написаното тук не е някакво похвално слово или лукав опит за мазнене пред тази особа. Описването на част от щрихите на неговото битие има за цел да разкрие общочовешкия образ на един български затворник; трънливия път на един страдалец, стъпил „встрани от пътя“; то е за човека, намерил сили и смисъл в собственото си прераждане и оцеляване във времето.

Сунай Ремзи – „Дръстърският вятър“ е четиридесетгодишен, с яка и набита снага, с отривисти движения, бодър и уверено крачещ, непоколебим, „през огън може да мине“.

Той е мъжага, с яки мускули; едролик, с искрящи очи и повелителен глас; младолик, пълен с енергия и живот. Импулсивният му нрав, опасан с въжени нерви, отговаря на условията на затворническия живот: да се бори и господства в името на себеподобните. На всички тях Сунай раздава чистата си душа, якото и горещо сърце, безлимитната си любов.

На този свят не всеки се ражда целеустремен. Много от нас предпочитат рахатлъка и спокойствието вместо отегчителното тичане по сбирки и заседания; писането на програми и стенлисти за турнири, тематични срещи и събития за деня. А в малкото свободно време – книги, книги – нов остров да издигнеш насред Дунава. Това е неговата целеустременост.

Сунай си е хубавеляк. Мъжете го ценят заради „силовашките“ му мерки и заковаваща мъжка дума във всяко обещание. А нежният пол лудва по пенливия му поглед, шоколадов тен и релефни физически форми.

Дълбоко в душата си Сунай е бохем, шегаджия и веселяк, закачлив и догатлив, по силистренски – зевзек.

Но, както се случва при много хора, изведнъж съдбата изхвърля смелия дръстърец от „дверите на славата“, за да го захвърли в мрачния затворнически свят.

Тук зад решетките за кратък времеви период Сунай става любимец на затворници и управа. Избран е да бъде водач на затворническия колектив, вътрешно определен като „кмет“.

Дръстърският вятър харесва това призвание, люби тази длъжност и й се отдава до дълбоки предели; често я сънува като приказна красавица, за която се бори с неправди, сече глави на халища и чудовища.

Сунай е работохолик. Безизмерният му труд не знае делник или празник, не спира в ден или нощ. За тази си себеустременост той често „влиза в пререкание“ сам със себе си. Но възможно ли е да заповяда на сърцето си, в което горят огънят на твореца, силата на война и непреклонността на титана?

Да не мислите, че кметът на затвора не върши нищо и по цял ден лежи на миндер, с подвити крака край мангала, с наргиле или чибук в едната ръка и броеница – в другата? Нищо подобно. Кметът често посреща кафеджийни гости, които още от вратата изуват емениите* си и с дълбоки теманета пристъпват към писалището му. Тогава довтасва пъргавият гарсон с врящи филджани с кафе „арабика“; започва не седянка или комай някакъв съмнителен разговор за доносници–хафиета*. Обсъждат се програми, планове за месеца, спортни и културни мероприятия.

Животът в затворническия свят не е унил. Тук кипи от малки, но качествени радостни мигове „свободно дишане“ – много преди това сътворени в мислите на кмета.

Понякога ще го видите навън, но само да подиша свеж въздух и да потренира; да си почине от многото пазарлъци, кандърми, уговорки или раздаване на справедливост по отрядите. И пак обратно в „офиса“, зад барикадите от книги и папки, над поредния брой на затворническия вестник „Делник“ или нова порция духовност в името на хората.

Филм за Сунай Ремзи на премиерата на книгата му „Останах жив и продължих.

Определението „Дръстърски вятър“ би подсетило читателите, че Сунай произхожда от град, славещ се като буден. Това е Силистра. Днес, когато повече от петнадесет години Сунай е отделен от родното си място, все повече се връща в далечни спомени за красивите й тихи улици, замисления речен бряг и смирения живот. Но друг един спомен не дава мира на неспокойната му душа. Мерейки с аршин всяка една стъпка от живота си там, до днес се опитва да си отговори: прав ли е бил, или крив, когато свойски е прегрешил?

В бурните демократични години на деветдесетте Сунай е лидерът в центъра на Вселената „голяма политика“; прохождащото юпи в обществото на учени и интелигентни хора, от които жадно попива идеи и маниери, смело прави първи крачки в бизнеса по свои вътрешни правила, играч в казиното ДПС.

Младият Сунай по времето, когато е в центъра на голямата политика.

Господин Ремзи – „Рамзес“ едновременно бил капитан и боцман, и кормчия на своята ладия, подарена в същото това казино, от което извирали реки от пари. Но за жалост малкото му дървено корито имало прогнило дъно: било проядено от скрити политически „гризачи“.

И най-малката вътрешнопартийна буря мяткала сред вълните дървената му гемийка. А тя проскърцвала предупредително, пълнела изтърбушения си корпус-тулуп с клисава вода. Горе на палубата се хапвало на корем и пиело като за последно. Кой да предусети и най-малкото знамение за гибел?…

Подгонен от съмнения за собственото си оцеляване, „Сунчо морякът“ завъртял руля-рулетка с пълна сила, но в грешната посока. И тогава дошла онази страшна нощ на разярения Посейдон. Корабчето със сините знаменца за кратък миг се разбило в скалите на безумието. Един изстрел на пушката-помпа сложил фаталния край на опияняващото му сърфиране.

Налудувал се до насита, набесувал се до отмала, смелият Дръстърски капитан на кораба „Илюзия“ се събудил в ново амплоа – на корабокрушенец, запокитен в дъното на мрака. От хоризонта на измамата изчезнал големият мегдан „Политика“ и се открил поглед към романтичния пейзаж на остров Персин, където зад телени ограждения чакал затворът…

Големият пожар в съдбата на Сунай сложил край на мандолинените вечери. Заведнъж стихнали хазартните звуци на рулетките; прекършило се колосното самочувствие на черния рицар; проехтял с рикошет последният изстрел на пушкалото. Добър ден, беля!

В „квартала на богатите“ настанал истински ужас: кой ревял от мъка, кой крещял от злоба, но се разбрало само, че „нашето капитанче“ е в средеца на събитието. Освен смаяни, живеещите в лукс били лишени и от „авторитет“. Историята за грехопадението на Суни се превъртала от език на език; влязла в домовете на силистренци и като неканена гостенка се настанила в бита им. Колкото повече стояла тази „гостенка“, толкова повече набъбвала от „желатинови“ лъжи. А това е сред разрешените похвати както на разказвачите, така и на слушателите – носи сладост.

В малкия град е така: ако слушаш хорските приказки, можеш да хванеш от морето зайци, а от горите – риба. В една такава „риба на сухото“ бяха превърнали бохема от казиното, но както се казва, има всякакви цапливи хора, които все някак си ловят зайци с въдици. Клюките и водите на Дунав никога нямат край!

Медиите също съживили задрямалите си рубрики. И като ми се разпъргавили да пишат млади изтърсаци в гилдията на перодържащите, като наредили фактите отзад напред, та чак Богът се озовал в механата, а Дяволът – в църквата. Всички се упражнявали по „случая Сунай“ като във филм на Спилбърг.

Зорки следователи разкрили „бащата на злото“ и неговото обиталище. Лукавият бил изобличен, че подмамил ръката на стрелеца да натисне спусъка, а след това, заставайки до него – да го вини и осъжда. Опашатко бил нашепнал в ухото на Сунай: „Извърши нещо лошо“ и хващайки го с белезници, го отвел в пъкления ад.

Словоредът от нищене, обругаване и закани за мъст събудил цялата околия. Повечето от човеците жадували за възмездие: кръв за кръв! Обстановката станала взривоопасна. Дори се пръкнала приказка, че родата на „нашето момче“ започнала да изпразва тежки кемери, пълни с жълтици. А се знае, че „жълтото“ отваря врати, затваря усти, води до „слепота“ очите на Темида. С други думи, жълтите металици вършат чудеса сред народи, свикнали на кеф. Ачик работа! Кръвта ще му пият, а?

Няма негрешен човек,но малко от тях познават силата на „жълтия демон“.

„Кръв за кръв!“ – изстенала и опечалената страна, но не съумяла да надуши пъргавите стъпки на депесарския помазник. Без да чака и секунда повече, Сунчо спрял нищенето на всякакви „артлък лакардии“ и… се изпарил. Точно такъв – анджак случай – чакал и офейкал „на гости“ в южната ни съседка.

А там – в Турция, едва тогава започнало истинското мурабе* на Сунай. Преживяното в тамошните зандани е интересно и поучително, изводоносещо за новата хазартна игра „Боричкане с пехливана „Правосъдие“. Искате ли да научите нещо пикантно? Тогава прочетете „упътването“ на новата игра на Суни, описана в една от книгите, с които той ни е зарадвал – „Тук няма Аллах, а Пророкът е в отпуск“.

Корицата на книгата на Сунай Ремзи “Тук няма Аллах, а Пророкът е в отпуск”

Само ще издам нещо кратко: на страниците на тази книга карталският* затворник Сунай посочва не здравото, а болното. Здравото не се нуждае от лечение, няма какво да изрежеш от него. Не е и нужно. А болното, гнилото, срещащо се по всички географски ширини и затвори – за него е писал Сунай. Макар и нелицеприятно, на него се е нагледал. Още от първия ден в кауша той намира своето лекарство, вълшебния цяр: предизвиква смело съдбата на дуел, не й се оставя да го повали и успява да я пребори.

Безкрайно дългите предели на присъдата си Сунай излежава все още. Той е тук, в ОЗ Белене. Точно тук – зад телените заграждения – у него се събужда „другият Сунай“, скъперникът на пилеене на време. Може ли да разхищава времето напразно онзи, който го цени истински? Може, но не и Сунай! Застанал пред иконата на своята искреност, той от раз преосмисля живота си: полага клетва пред Всевишния и себе си, че ще изкупи греха с човешка себеотдаденост и любов.

„Кълна се в Аллах! Това не е лъжа!“ – заявява заклинателно страдалецът и отваря нова страница от летописа на съдбата си.

Стара арабска поговорка гласи: „Който има приятел камилар, трябва да му е висока портата“. Подобна „висока порта“ съгражда за себе си и своите приятели Сунай. През нея той преминава все повече години. И никога с наведена глава, а горд пред съвестта си, че е открил верния път; че е отдаден до крайност на лишените от свобода.

Нерешените от години проблеми в затворническото битуване, наслояваните пласт върху пласт неуредици; схоластични догми от рода „Това няма как да стане“ разбутват както ръжен – жарта; разбунват неспокойните му мисли, преобръщат бунтарската му душа. Той знае посоката на проблемите и много точно отправя взор натам, открива противоотровата на всичкото немалко зло, което трови измъчените затворнически души. И тръгва като Диоген да донася огнени искрици в „слепите“ им очи.

Постепенно целината започва бавно да се разорава. От свежата угар избуяват първите свежи цветя на промените.

С упорити действия кметът показва много; с пестеливи думи изказва преглъщани истини; с точни прицели улучва десетките във всяко доброносещо начинание.

Надеждата била болест, но тежко на онзи, който се излекува от нея. Сунай лекува болните от друга една болест – безнадеждата. Лекарството му не е някакво световно патентовано, но е житейски проверено: да се живее смислено и смирено. За безверието, ширещо се в затвора Сунай е написал свои програми за връщане към живота; подредил е книга до книга с бояк, достоен и полемичен език. Чрез страниците на своята публицистика той еднакво зове всички: „Горе главите! Портата е висока!“.

С книга в ръка, проведен курс и всякакви прояви на душевен мир кметът преобразява ден по ден затворническия живот. „Бойното“ всекидневие, разкроено с камъни, винкели и сопи, вече е забравено старо. Заменено е с посещение на учебни занятия, тържества и кинолектории; с откровени човешки разговори за дом, семейство и обич.

Думите на скромния чудотворец отекват по класните стаи, спортните игрища, по площадки и фитнес зали. Той е навсякъде. Той е при всички.

На футболен турнир с отбора на “Гигант” – Белене.

На всички изнемощели за вяра и обич души Сунай раздава упование и душевни криле. Той приема чуждите сълзи за свои, отделните човешки проблеми – да лични; насъбралата се в гърлата мъка той преглъща като своя. Това е възможно да сторят само хора, които лично са били в пропастта и са намерили пътеката за отдръпване от нея.

На Сунай се гледа с добро око по всички отряди в затвора. В делата си е насърчаван и от управата, защото не досажда, не иска невъзможното; не проси милост, не дири помощ, а върши чудеса: защитава правата на всички лишени от свобода, помага в нерадостното им всекидневие; умело поваля в прахта на затворническата угар всякакви неправди, унижения и подигравки с човека.

Кметът на община Белене Милен Дулев говори на представянето на книгата на Сунай Ремзи „Останах жив и продължих“.

С воински патос и самочувствие кметът организира отбелязване на дати от славната ни история. Признателни церемонии за Левски, Ботев, Паисий и храбрите руски войни будят у присъстващите чувство на гордост и неподправен патриотизъм. За тях Сунай говори тихо, с умиление и подобаващ патос, а очите му влажнеят не от прах и очебол, а от дълбока признателност и преклонение.

Малко време остава на Сунай да прекара зад решетките. Още малко – и пайдос! Отвън го чакат две хубави деца, посивели от времето родители и още неизпепелена любов.

Очаква го разхубавената Силистра, новите й улици, разкрасени сгради, малките кафенета за раздумки. Очаква го старата скърцаща врата на дома, където под ореха на сянка върху малката масичка лежи разтворена още непрочетена книга, за човека в черно с бялата душа…

Виж още: Кметът на затвора идва

————–

*Емении – меки кожени обувки (от турски).

*Картал – затвор в Истанбул

*Хафие – копой (от турски)

*Мурабе – бой, война

От редакцията. През юли 2018 г. в онлайн изданията „Азбукари“ и „Икар прес“ излезе очеркът „Кметът на затвора идва“ за Сунай Ремзи, кмет на затвора в Белене и председател на Затворническа лига – България. Необикновената и трагична история на лишения от свобода мъж предизвика много силен отзвук в обществото. Жените дори плачеха, съпричастни към съдбата на този изключителен българин, променящ човешки съдби зад решетките; променящ България, съдебната система и местата за лишаване от свобода. Двама режисьори пожелаха да направят игрален и документален филм за Сунай Ремзи, а при него продължават да пристигат в затвора десетки книги с посвещения, подарък от издателства и автори.

Преди 2 дни в редакцията пристигна голям плик с това есе. „Икар прес“ – единственото издание за полета на духа, сега и в бъдеще ще дава свобода за изява на „заключените думи“ на талантите от затворническия вестник „Делник“ в Белене, създаден и ръководен от Сунай Ремзи.

There are no comments.

Leave a Reply

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>