Девет невероятни учители 36 недели в годината забравят, че денят е почивен и прегръщат с поглед и думи децата в училище “Христо Ботев”.

Бойка Попова и Бойко Антонов, основатели на училище “Христо Ботев” във Вашингтон

Валя Брадшоу, кореспондент на “Икар прес” в САЩ

С Бойка Попова и Бойко Антонов, основатели на училище “Христо Ботев” във Вашингтон, се срещнахме в деня, в който училището празнуваше най-светлия български празник, 24-ти май. Двама прекрасни българи, посветили сили, енергия, парите си, времето и знанията си на български деца, живеещи далече от Родината.

Бях любопитна да науча историята на това огнище на българщината тук, в Америка и съм безкрайно благодарна на Бойка Попова, която, видимо изморена и изтощена, се съгласи да отговори на въпросите ми. Днес, в Деня на Ботев, ви срещаме с тези двама прекрасни сънародници, пазители на българския дух във Вашингтон.

Бойка и Бойко.

Бойке, откога си тук, в Щатите? Как и защо реши да напуснеш България?

Пристигнах в САЩ преди 15 г. със $80 в джоба и мечта за по-добър живот.

С твоя партньор Бойко Антонов преди три години основахте българско училище във Вашингтон – „Христо Ботев“.  Как се срещнахте с него? Сродни души ли сте?

Запознахме се през юли 2009 в български сайт за запознанства. От първите разменени редове с него и до ден днешен имам усещането, че до мен стои близък, сроден човек. Колкото и противоречия да имаме, тази близост винаги взема връх в досегашната ни връзка от близо осем години.

Кажи ни нещо за работата ви. Трудно ли ви е?

Връщам се от работа, за която плащам, за да я работя. Уморена съм. Уморена съм от работа, хора, нови ситуации, за които не съм подготвена и от липсата на ресурси, най-вече на време. Стичат се два реда сълзи, очилата ми се изпотяват и на магистралата става опасно край мен. Пипнешком намирам кърпичка и бърша първо лявото, после дясното око. Криволича докато си трия очите, после очилата. Шофирам повече на интуиция без очила с моите пет диоптъра късогледство. Знам, че на другата сутрин, ако успея да поспя поне пет-шест часа, ще забравя и ще ми мине. Винаги се чудя откъде идват тези сили и защо като се събудя мога да се усмихна и да поема по път, неизминат от никого. Чудото на живота!

Връщам се от работа, на която съм основател, директор, основен спонсор и… главна чистачка. Вече трета година търся сподвижници и доброволци за основната дейност, както и за изморителната и понякога непрестижна помощна дейност. Бюджетът не стига и търсим варианти за оцеляване. Работата, която като цяло ме убива, за три години ми струва стойността на чисто нов Jaguar XF. На единствения човек, който ме подкрепя безусловно, адаша Бойко – още почти толкова. Колко още? Боже, зачиташ ли ми, че задържам десятъка, а 90% давам за дечицата на България?!

Знам, че всяко начало е трудно, особено когато отиваш сред непознати в друга държава, че даже в друг континент. В какво вярваш? Кой споделя твоята вяра и ти помага в работата?

Вярвам в работата си. Има само три начина да се забогатее. Първият е да се родим богати, което не зависи от нас, вторият е да се омъжим/оженим за богат човек, но ние сме романтици и сме пропуснали шанса си, и третият начин е да инвестираме в нещо, което след време ще повиши стойността си. Моята работа се класира в десятката на професиите с дългосрочни инвестиции и гарантирани лихви от успех, благодарност и любов.

Девет невероятни учители 36 неделни дни в годината забравяха, че денят е почивен и прегръщаха с поглед и думи своите възпитаници. Три години майки и бащи ставаха частни неделни шофьори на децата си по дългите пътища на Америка, за да пребъде род и родина. Над петдесет прекрасни деца, горди с произхода си, идваха с желание на училище и се научиха да сричат и да познават българските царе. Заедно изградихме отворено и динамично микрообщество в столицата на Америка. Семената на знанието и доброто са посяти в сигурна почва.

Каква е вашата визия за образованието, за това, което трябва да се случва тук, в училище „Христо Ботев“? Към какво се стремите, какво искате да постигнете?

Краткосрочната ми мечта е децата да идват с удоволствие на училище и да се гордеят пред американските си съученици с това, че са различни. Наша ученичка се събужда вторник сутрин и пита: „Тате, днес неделя ли е вече да ходим на българско училище?“ Подобни детски въпроси са сигнал, че тази мечта е постигната. Дългосрочната ми мечта е децата на нашите ученици един ден да прекрачат прага на училището като ученици. Този жив организъм, наречен училище, да може да се самовъзпроизвежда във все по-качествени форми, знанието и красотата на прекрасния ни род да се увеличават през годините и да стават достояние на света.

Тук се случват толкова много неща, непрекъснато имате гости от България, певци, актьори, все известни имена, дори великата Валя Балканска пя на вашата сцена. Разкажи ми малко повече за това, за някои знаменателни събития.

За времето от април 2015-та до май 2017-та на сцената в нашето училище са се случили 24 културни събития отделно от училищните тържества. Концерт на Валя Балканска и Петър Янев, на Кристина Димитрова и Орлин Горанов, Деси Добрева, рок-легендата “БТР”, “Тоника-Домини”, Тони Димитрова и група “Диана Експрес”.

Гостуваха ни и Стоянка Мутафова в „Госпожа стихийно бедствие“, “Комиците”, Асен Блатечки, Калин Врачански, Бойка Велкова, комедийното шоу на Шкумбата, филмът за Левски „Дяконът“… Ще спра да изброявам. В последния учебен ден ще посрещнем в храма на театъра актьора от Чикаго Емил Стоев с моноспектакъла „Великденско вино“. Очаквам го с нетърпение.  За следващата година Бойко работи усилено по турнето на ансамбъл „Пирин“. Сигурни сме, че успехът ще бъде голям.

Разкажи ни за децата, които посещават училището. Колко класове имате?

Над 50 деца в различни възрастови групи се обучават в седем класа и детска градина. Само три от децата са родени в България. Няколко възрастни изучават български за чужденци. Вярвам, че всички, свързани с училищната ни дейност, ще се реализират успешно в живота.

Преди месец получих писмата на деца от ОУ „В. Левски“ в Разград. Седемнадесет петокласници написаха писма на български и на английски на своите непознати другарчета от НУ „Хр. Ботев“ във  Вашингтон. Отварях ги с благоговение и трепет. Седемнадесет деца са отворили душите си и са описали мечтите си, качествата и недостатъците си. Пак ми трябва кърпичка… Чета и издигам духа си към висините с молитва за тези мили, чисти същества. Колко копнеж има между редовете, какво желание за мир и щастие:

„Казвам се Иван… Обичам да карам колело и да гледам как животните се държат в естествената си среда“, „Казвам се Мария… Освен че ходя на народни танци, обичам да си измислям разни танци“, „Казвам се Георги… Аз нямам много мечти. Една от тях е да стана доктор и да живея в Англия. А другата е да отида в САЩ!“ Нямат много мечти, нали?!! Дано новият ни проект за писане на писма да продължи докато я има България. Да пият децата на емигрантите от извора, а на децата при корена – дано израстат Икарови криле!

Изморена си. Какво ти дава сили? Защо си се посветила на училището и децата? Каква е твоята награда за труда ти?

Наградите ги получаваме в усмивки и прегръдки от мили дечица, възрастните започнаха да се отпускат и да ни вярват. Като гори един огън отвътре, няма как да го спреш. Благодаря ти, че забеляза отстрани ароматните изпарения от културната “пушилка”, която често вдигаме.

Щастлива ли си?

Връщам се от работа след тежък ден, но съм осмислила деня и съм създала усмивки по лицата на хора, които до вчера не познавах. Лицето ми се сгърчва вечер от умората и е добре, че никой не вижда. Това е благородна работа, която ме крепи и осмисля битието на мен и на мнозина. Възпроизвеждаме най-доброто от духа на България. Работа, която ме съживява, обновява и изгражда по-добрата част в мен. Ще ми стигне ли времето? Пясъчният ми часовник отдавна е превалил половината и отгоре са останали по-малко зрънца.

Коя съм аз – една единствена или една от многото, изпратена да разбера кое се харчи повече и да сравня силата на словото с тази, на оловото*.

И накрая, какво би казала на онези наши сънародници, които непрекъснато ни наричат предатели, нас, българите, които не останахме да живеем в България? Как реагираш на злобата им? Какво е посланието ти към тях?

Най-щастливите моменти в живота ми на възрастен човек в България са били като учителка по английски език в Националната търговско-банкова гимназия в София. По онова време заплатата ми се задържаше само до третия ден и после ставаше страшно. Имах остър гастрит от недояждане, тежах 58 кг на моите 180 см. Веднъж десетгодишната ми дъщеря ме помоли: „Мамо, сложи ми за закуска в училище нещо друго освен филийка с маргарин, че ме боли коремчето от нея.“ Тогава реших да стана изкупителната жертва.

А Тя, Родината, си е в нас. Не съм напуснала България, но я пренесох със себе си в здравеца край входната ми врата, в музикалните ритми и приказки, в шарените български носии за делник и празник.

Нали ако Аспарух не беше напуснал баща си, нямаше да ни има на Балканите? Него има ли кой да го осъди? Освен това не съм сама, много сме и в това ни е силата. Ще завърша с думите на Любчо Пеевски:

„Мой мили български народ, ние, твоите чада, където и да се намираме, граничим с България. И на тази граница имиграционни служби няма. На тази граница стои нашата съвест, нашата гордост, нашата толерантност, гробовете на тези, които са били преди нас и люлките на тези, които идват след нас. Мой мили български народ, заради страданието ти, поклон!“

* по Ивайло Вълчев

Виж още: Българчета в САЩ четат български книжки

There are no comments.

Leave a Reply

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>