Робин Уилямс беше всичко – доктор, летец, вълшебен дух, бавачка, професор… Но никога не се погрижи за крилата, светлината и цветята в душата си.

Д-р Неделя Щонова с Боб Дойл.

Неделя Щонова

Днес модерирах семинара на Боб Дойл в България и разказвах за нещо, което сега ще споделя тук. Мисля, че е важно.

През 2014 година големият американски актьор Робин Уилямс се обеси.

Животът му изобилстваше от награди – „Оскар“ за най-добра поддържаща мъжка роля – участие във филма „Добрият Уил Хънтинг“, две награди „Еми“, шест награди „Златен глобус“, четири награди „Грами“. Той е на 13-то място в списъка “100 най-големи комици за всички времена”, през 2009 година е отличен като Легенда на Дисни.

Кралят на комедията, признат за “най-забавния човек на света” се обеси в дома си в Калифорния.

Защо?

Деменция с телца на Леви, Паркинсон, болест на Алцхаймер?

Възможни причини.

Но в Лос Анджелис Тони Робинс ми разкри истинската причина:

– Успехът, постиженията и парите нямат нищо общо с пеещите фонтани в душата. Различни Галактики са. Да ти дъха на щастие в сърцето е нещо, което иска дълбока, осъзната, самостоятелна, вътрешна работа. И не е свързано с награди, пари, кариера, почести, постове, Aston Martin-а и хайвера.

Чиста радост, усещане за вътрешно щастие, духовно богатство, необятен покой, благодарност – това е резултат от вълшебния свят ювелирно изкуство, което ние невидимо творим.

Вътре в себе си.

Със себе си.

Робин Уилямс.

Неповторим и незабравим като Мисис Даутфайър.

Роби беше всичко – доктор, летец, вълшебен дух, бавачка, професор, президент, Питър Пан. Винаги разсмиваше и забавляваше.

Публиката.

Другите.

Външния свят.

Хорските очаквания.

Но той самият никога не се погрижи за собствената най-фина енергия.

Никога не се погрижи за крилата, светлината и цветята в собствената си душа.

Тя го болеше. Но той не чуваше, не обръщаше внимание. Беше зает с това, да радва другите. Депресията го разби на хиляди самотни болки, които един ден скъсаха язовирната стена.

Затова е важно…

Да се завръщаме при душата си, да я оглеждаме, изкъпваме, стопляме, подреждаме.

Дълги години съм живяла в Африка, Мозамбик. В Мапуто видях интересно измерение на бедността – въпреки, че обядваше само салата от листа, глухарчета и ядливи цветя, Абу бе винаги щастлива и усмихната.

В щастието няма стандарт.

И е хубаво, не да поддържаме ядливите цветя и люляци живи от влагата в очите. Ами да ги отглеждаме като съвършено разлистени вътре в нас.

За да огрява Слънчо душата, трябва дълбока вътрешна работа.

Дай, Боже, всекиму!

Виж още:

ФБ етюди

Неделя Щонова: Дух по-силен от плътта

There are no comments.

Leave a Reply

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>