“Джулия Робъртс ми каза, че ми предава напълно заслужено статуетката, споделя първият българин на сцената на Долби тиътър.

Боряна Антимова

„Дали съм носител на „Оскар“?“ – смее се Димитър и търпеливо обяснява всичко в едно изключително емоционално и ексклузивно интервю, специално и с благодарност дадено за мен веднага след триумфа му. В него за пръв път той споделя цялата емоция около знаменателното връчване на „Оскар“ за „Най-добър филм“ на „Зелена книга“ на сцената на „Долби тиътър“ в Холивуд. Ето всички подробности около тази знаменателна за българина нощ.

Митко, честито за твоя триумф на „Оскар“! И за това, че стопли сърцата ни.

Покорно благодаря.

Да ти припомня, че още преди година с теб говорихме как продуцентът на „Зелена книга“ Стивън Спилбърг те е избрал за ролята.

Аз искам не само да ти благодаря, но и специално да отбележа, че ти беше един от първите журналисти, които проявиха интерес към мен. В Съединените щати съм в тази индустрия почти 9 години и много българи знаят какво правя, но през това време никой от медиите не прояви интерес. Да, не съм дошъл в Америка, за да ставам известен в България. За мен е важно да правя това, което обичам. Но е факт, че ти не само прояви интерес, но по най-човешки начин представи моята история не толкова, за да направиш сензация. Ти беше тази, която се интересуваше от Димитър Маринов не заради скандала, а като човек, който осъществява мечтите си по свой начин, без да се надува, да се хвали и да търси признание. За което аз покорно ти благодаря.

Какво почувства, какво си мислеше, когато получи червената покана за участие в церемонията на „Оскарите“?

Честно да ти кажа, малко съм изненадан от коментарите в България за българското флагче в джоба ми. Всеки има право на собствено мнение. Но когато получих тази покана, си казах, че това е короната на моя труд, на моя живот, на моите желания и мечти. Уверявам те, в този момент мислех единствено за България!

Това флагче на сцената беше в памет най-вече на Невена Коканова, която ме откри (за което „Труд“ първи и единствен писа на 15 декември 2018 г. – б.а.) и не можа да ме види там, където стигнах; на Мария Карел, която ме подготви за ВИТИЗ; на Георги Попов, който ме научи на занаята във Видинския театър; на Тодор Колев и Крикор Азарян, които също не можаха да ме видят, а вярваха и знаеха, че ще стигна до тук; и най-вече на проф. Елена Баева, която също беше мой асистент във ВИТИЗ.

Димитър Маринов във Видинския театър:

Това беше и за моя професор Влади Симеонов от филхармония „Пионер“, който вярваше и знаеше още когато бях на 16 години, че може да не стана най-известният цигулар в света, но със сигурност ще бъда име сред актьорите. С това флагче исках да покажа на всички млади български начинаещи, а и вече действащи актьори и режисьори, на всички хора на изкуството, че мечтите се сбъдват, когато искрено желаеш нещо.

Това флагче е със специална история.

Да, в деня преди „Оскарите“ попитах Вяра, секретарката на нашия консул в Лос Анджелис Веселин Вълчев, къде мога да си намеря малко флагче. А тя въздъхна: „Ох, Димитре, само не ми казвай защо го искаш“. Викам: „Сещаш се, предполагам, но кажи къде да намеря“. Аз вкъщи имам всякакви български знамена, но не и такова.

Вяра само ме попита къде съм. Взела го от бюрото на консула и ми го донесе веднага, заедно с 3 мартенички за жена ми Дженифър и синовете ми Йордан и Майкъл. Срещнахме се на паркинга на Universal Studios, там преподавам на майсторски клас. Вяра ме прегърна и каза: „Митак, имам тайното усещане защо ти трябва флагчето… Не се страхувай, направи го!“.

Ти го беше скрил във вътрешния джоб на сакото си.

Когато излязох на сцената, нямах намерение да го развявам. Нали предварително бях казал, че „Пепеляшка“ е поканена на „бал“, но няма да отиде сама, а заедно с България“. Но когато, вече на сцената, видях цялата тази аудитория, сред която се вееха 4 мексикански знамена, бях горд, че те бяха в публиката, а нашето – на сцената.

На коментиращите с жлъч българи искам да кажа: и тази, и миналата година виртуозни мексикански оператори, режисьори и актьори спечелиха „Оскари“ и всички не само развяха мексиканското знаме на сцената, но крещяха „Вива Мехико!“. Аз не крещях „Да живее България!“. Аз не развявах българския флаг, защото за мен България е много по-голяма от Мексико.

По-голяма? В какъв смисъл?

България няма да крещи. България има гордост, но и скромност и достойнство. И това беше основната ми идея – да покажа и на мексиканци, и на американци, и на цял свят достойнство, тежест и авторитет.

А аз ти бях подготвила въпрос „Защо бе, Митко, ти, на когото при комунизма потрошиха фините цигуларски пръсти по арестите, репресираха те и те преследваха от тоталитарната власт заради буржоазния си произход… правиш всичко това за България?“.

Това ми е в сърцето и душата. Да, аз не съм идвал в България години наред, но не защото не съм искал. И преди съм ти казвал, че бях ограбен в България от роднини и нямах дом, в който да се върна. Тук имам кариера, дом, семейство. В България нямам баба, дядо, вуйчо или леля, при които да заведа децата си.

Моето семейство живее в Берлин още от 1989-та – родната ми майка с втория ми баща и брат ми. Аз не съм обиден на България и не я мразя, както много хора се опитват да внушат. Аз си я обичам и винаги ще бъде моята родина. Не се правя на американец с акцент (Смее се, имитирайки американски акцент) Както чуваш, говоря на изключително чист български език.

Много хора писаха: „В България с какво да се гордееш, с разбитите улици, бедността?“. Хора, аз не се гордея с политиката на България, с тези, които в момента я ръководят. Аз се гордея с една държава на 1300 години. Гордея се с България като култура, като традиция.

В един известен български сайт пък лично главната редакторка коментираше: „Димитър Маринов не е този, който взема „Оскар“. Това е „Оскарът“ на някой продуцент“… Държах статуетката по време на церемонията, защото лично Джим Бърк, главният продуцент на филма, който стоеше до Джулия Робъртс, й каза: „Let Dimitar hold it“ („Нека да я държи Димитър“).

А какво ти каза Джулия Робъртс?

Тя ми даде статуетката с широка усмивка, връчи ми и плика, в който пишеше, че сме победители, леко ме прегърна и каза: „Well deserved“ („Напълно заслужено“). И когато застанах до Махършала Али (носителят на „Оскар“ за поддържаща роля във филма – б.а.) и заех мястото си до Линда Карделини, Виго (Мортенсен – б.а.) и Махършала казаха: „Ние също сме горди, че ти ще подържиш този „Оскар“, защото това е твоята вечер, в която dream comes true („мечтата се сбъдва“). А Джулия Робъртс, като я видях наживо, не можех да повярвам колко красиво изглежда тази жена! И толкова лъчезарна…

На сцената си говореше и с Виго Мортенсен. Какво ти каза той?

Сигурно си видяла как той сочи знаменцето и „Оскара“. Каза ми в очите: „Дано един ден мога да направя Дания горда с личен „Оскар“. Още на самата сцена, когато режисьорът Питър Фарели свърши с речта си, подадох „Оскара“ на Джим Бърк, той ме прегърна и попита: „How do you feel?“ („Как се чувстваш?“). Викам: „Доживот ще съм ви благодарен за тази възможност“, а той: „Не, Димитър, аз съм благодарен за това, че си част от нашия проект“.

Какво означава за теб наградата „групов носител на „Оскар“?

Ние всичките петима актьори от principal cast („основния каст“) получаваме сертификати за групови носители на „Оскар“. А аз съм петият в този каст и затова бях и на сцената след Себастиян Манискалко. Оттук нататък моите агенти и моят мениджър ще ме представят така.

На другия ден след церемонията трябваше електронно да подпиша сертификата и от този момент аз вървя с надписа „Димитър Маринов, Oscar Winner as a principal cast member of Green Book for Best Picture („носител на „Оскар“ като член на основния каст в „Зелена книга“ за „Най-добър филм“). Моля те, напиши го така, подробно, заради хора, които излязоха с един жлъчен, евтин и ненужен коментар, че, видиш ли, аз няма да имам статуетка вкъщи.

Този сертификат ще бъде ли включен в официалната ти биография?

Да, оттук нататък навсякъде – в биографията ми и в медиите под моето име ще се появява този надпис. А статуетката е за продуцента Джим Бърк.

С Майк Хатън.

Не защото беше нашият човек на сцената, но изглеждаше особено елегантен. Кой те облече?

Ако си спомняш, през 1973 г. излезе филмът „Papillon“ („Пеперудата“), със Стив МакКуин и Дъстин Хофман. Тогава на церемонията Стив МакКуин беше облечен в черно кадифе и с уникална папионка, също черна, с лека сребърна бродерия. Този човек се отличаваше от всички останали мъже в смокинги и даже изглеждаше малко старомодно. Бил съм дете тогава, но го запомних.

И когато дойде поканата за церемонията на „Оскарите“, казах на жена ми Джени: „Не знам защо, но в съзнанието ми е останала тази картинка с МакКуин. Много искам да се облека в кадифе“. А тя се засмя: „Няма ли да изглеждаш много старомоден?“. Викам, няма значение, аз искам да се чувствам добре, да ми е кеф.

И къде го намери този костюм-мечта?

След няколко дни обиколки по магазините намерихме този черен костюм от гладко кадифе на Хуго Бос, от специална колекция на дизайнера на по-стари, винтидж неща. Продавачката ме погледна странно, попита за какво ми е. Викам, че с него ще бъда на „Оскарите“. А тя се хили: „Ама не искате ли да сте в токсидо („смокинг“)?“. Викам, това ми е токсидото, а тя стои и ме гледа. Купих костюма и като се прибрах вкъщи, лелята на жена ми ахна. Тя намери в някакъв уебсайт черна брилянтена риза с яка от точно такова гладко кадифе. Това беше върха на сладоледа.

А тази брошка?

Тя е от моята покойна осиновителка, подари ми я преди абитуриентския бал. Наследство й е от нейната майка и е на повече от 100 години.

За хората, които не знаят, ти се раждаш с животозастрашаваща бронхопневмония и богатата леля на майка ти те осиновява проформа, за да те спаси. Била е съпруга на големия фабрикант Димитър Маринов, шеф на Камарата на индустриалците в България по времето на цар Борис III. Братя Маринови са прототипи на Димитър Димов за романа му „Тютюн“.

Да, братя Маринови са били крупни тютюневи фабриканти. Построили са фабриката за тютюн в Кричим, после така наречената фабрика за фини тютюни „Егея“ в София и фабриката за кожи.

С тази брошка ти си занесъл на сцената на „Оскарите“ цялата си необикновена семейна история… Тази твоя осиновителка е била и придворна дама, нали?

Да, била е придворна дама на царица Йоана и е носила на ръце малкия цар Симеон II. Тя ми подари брошката с идеята да си я закача на ревера на абитуриентския си костюм. Но в последния момент с родната ми майка решихме да съм в костюм в екрю, беше много модерен цвят тогава, през 1982-ра.

Тази брошка никога не беше закачена, докато не дойде този велик момент. Бях си намерил много хубава папионка, почти същата като на МакКуин, но жена ми предложи да сложа брошката. И тя буквално си залепна на мястото.

Получи ли комплименти за стилната си визия?

Ако си спомняш, Рут Картър спечели „Оскар“ за костюми за филма „Черната пантера“. Нейната асистентка, когато излязохме от залата на церемонията във фоаето, пожела да се снима с мен заради тази брошка. Каза: „Това е уникално, откъде я имате?“. Разказах й моята история и тя много силно я докосна. Получих много комплименти за вида ми, коментираха, че „ето, класическият европеец е във винтидж костюм, много стилно“. (Смее се)

Бил си поканен на бала на новия губернатор на Калифорния Гевин Нюсъм.

На него всички от церемонията на „Оскарите“ отиват, но аз не исках да ходя там. Това е мястото на много силните интервюта, там е цялата преса, всички едва ли не се бият да са на този бал – най-голямата снобария след „Оскарите“.

Пиарката ми беше потресена, че отказах да отида, но не си падам по прожекторите и папараците. Мога с удоволствие да ти дам интервю, но да се навирам сред камери – не обичам. През всичките тези години едно съм си мечтал – ако попадна на „Оскарите“, да отида на купона на Елтън Джон.

Освен Бала на губернатора, където е по-консервативно, събира се типичната Академия, има два традиционни купона след церемонията. На купона на списание Vanity Fair обикновено ходят по-млади и екзотични хора. При Елтън Джон са всичките музиканти, творци, затова скочих на лимузината си и отидох там.

Имал си лимузина?

Да, беше ми осигурена персонална лимузина от Universal Studios, с личен шофьор за 24 часа, който ме взе за церемонията в 3 часа след обяд и ме возеше навсякъде. Стоях на купона на Елтън Джон около час и половина, стиснах си ръката с Брайън Мей от Queen. Повечето известни музиканти бяха там. Много елегантен купон, беше много спокойно и приятно.

В 11 часа се преместих на партито на екипа на Green book в Craig’s на „Мелроуз авеню“ – много хубав ресторант между Западен Холивуд и Бевърли Хилс. Там празнувахме целия екип на филма до 4 часа сутринта. Прибрах се в хотела си и трябваше да стана много рано, въпреки че телефонът ми гърмеше и едва не се запали. Но на този ден беше родена моята Джени.

О, какъв подарък за съпругата, която те е подкрепяла през всичките тези години…

Обадих й се в 10 часа сутринта и й казах точно това – че съм й направил най-добрия подарък, който можех, за рождения й ден. Прибрах се вкъщи в Карлсбад и прекарах целия ден със семейството си, защото никакви почести и слава не са по-важни от него.

Димитър Маринов със семейството си.

Димитър Маринов е роден на 6 октомври 1964 г. в София. Свири на цигулка от 4-годишен, а на 11 е първа цигулка във филхармония „Пионер“. Заради буржоазния му произход е преследван и малтретиран от тоталитарната власт и 3 пъти му отказват да следва в НАТФИЗ. Завършва академията, след като за него се застъпват проф. Крикор Азарян и Тодор Колев. През 1990 г. при турне в САЩ и Канада остава в Ноксвил, Тенеси. Бил е уличен музикант, художник на тишърти, плочкаджия, дърводелец, готвач, майстор на пици, собственик на заведения. В Холивуд се снима от 9 години. Партнирал си е със звезди като Матю Пери, Доли Партън, Кийфър Съдърланд, Джеф Бриджис, Селена Гомес, София Вергара, Робърт Патрик. От 1993 г. живее в Карлсбад, окръг Сан Диего, със съпругата си американка и двамата си сина.

Ето Ето през какво мина Димитър Маринов по пътя си от България до сцената на Оскарите

Публикувано в съкращения в Труд

There are no comments.

Leave a Reply

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>