Близо 30 години художникът Владимир Тодоров измисля и рисува персонажи във филми на Спилбърг, Земекис, Крис Кълъмбъс и Тим Бъртън.

Боряна Антимова

Той работи за филмовите гиганти Юнивърсъл, Уорнър Брадърс, Дриймуъркс, Сони Пикчърс, Емблимейшън. Под неговата ръка оживяват любими персонажи в шедьоври на анимацията и живото кино като „Стюарт Литъл”, „Космически забивки”, „Коледна песен”, „Алиса в страната на чудесата”, „Алиса в огледалния свят”. Художникът с развинтено въображение и шантави рисунки става любимец на култовите режисьори Робърт Земекис и Крис Кълъмбъс, създал суперпродукцията „Хари Потър”.

„В повечето филми, за които съм работил, не съм бил аниматор, а дизайнер на типажите, на героите” – и на живите, и на анимационните. Това е нещо съвсем различно” пояснява Владимир Тодоров. Неговата работа е в началото на продукциите и спира до това да нарисува как да изглеждат героите. Показва ги на режисьора, той нанася бележки. После Тодоров разработва всевъзможни варианти, докато се одобрят от режисьора. Ако това са анимационни герои, отиват при аниматорите, които ги раздвижват с компютърна 3D анимация. Ако пък са живи герои, рисунките отиват при дизайнерите по костюми, които им измислят костюми, като следват някакви концептуални първоначални рисунки на художника.

„Анимация съм правил рядко, например във филма „Стюърт Литъл” разизгравах главния анимационен герой – мишката”, обяснява Тодоров. За много от филмите, в които е работил, е правил и стори борд – нещо като комикс картинки, при което всеки кадър се разбива на много последователни кадри и от това се подразбира как ще изглеждат отделните сцени, къде ще е камерата и т.н. „Това е също много важна роля”, уточнява Владо, преди да започне да разказва историята на живота си, която сама по себе си е достойна за филмов сценарий. Казва, че е успял, защото е попадал на точните хора и в точното време.

Още когато е на 3 години, започва да си създава собствен въображаем свят, в който потъва. В началото е пластелинът. Прави си играчки – човечета, животни, крепости, пиратски кораби и цели градове. После поради липса на материал смачква всичко и строи наново своя свят. В някакъв момент тази страст прераства в рисуване и той завършва художествената гимназия. По инерция следва художествената академия, но него го влече анимацията, защото тя е идеалният вариант, който обединява в едно рисуването и пластелиновия му свят.

По онова време анимацията все още е класическа, рисувана с молив, едва по-късно се явява компютърната 3D анимация. Тогава няма курсове по анимация и Владо решава да кандидатства в академията. На подготвителните курсове професорът го връща, като му казва в прав текст: „Докато не започнеш да работиш упорито, няма да те приема. Какво ми идваш тука с 10 рисунки. Ти си талантлив, но мързелив и за да се научиш да работиш, няма да те приема сега. Влизай в казармата и ела пак след казармата и работи тези две години. Искам да ми донесеш ей такава купчина неща”. „Аз пък се заинатих и не направих нищо.”

Късат го втори път и той кандидатства илюстрация. Тогава отварят специален съкратен курс по анимация, защото от BBC имат поръчка за сериал, създава се студио и спешно са необходими много аниматори. „Това промени тотално пътя ми”, споделя художникът. След курса той започва да работи за сериала на BBC. Тогава идват промените, проектът е свален и всички аниматори започват да си търсят работа в чужбина. Владо кандидатства по една обява за аниматори и така се озовава в Лондон на 22 години.

Каква е неговата изненада обаче, когато се оказва, че „Амблимейшън”, за която отива да работи, е дъщерна фирма на компанията на Стивън Спилбърг – „Амблин”, за производство на анимационни пълнометражни филми. „Когато подписвах договора, знаех само, че това е някакво студио на „Юнивърсъл”. Това беше достатъчно респектиращо за мен – попадах директно в сърцето на индустрията. А като се разбра, че и Спилбърг е замесен, може да си представиш какъв културен шок е било за мен това”, – казва художникът. – „Юнивърсъл” е голямото продуцентско студио, което плаща на Спилбърг като креативен продуцент. Тогава нямаше тези специални ефекти, които сега са почти във всеки филм, и Спилбърг с неговия свят на фантастиката явно се е опитвал чрез анимацията да разказва истории, които не могат да се заснемат.”

Със Стивън Спилбърг (в средата) и аниматора Емил Симеонов в студиото „Амблимейшън” в Лондон.

Той се включва в правенето на 3 анимации. Тогава разтурват лондонското студио „Амблимейшън” и Спилбърг заедно с Джефри Каценберг и Дейвид Гифън създава в Америка през 1994 г. „Дриймуъркс” – един от гигантите в анимацията днес. „Казаха ни: „Заповядайте, местим се в Лос Анджелис”. Подписах договор по инерция, като трябваше да започна работа след 5-6 месеца”, спомня си Владо.

За това време той трябва да си търси друга работа в Лондон и попада на малко анимационно студио, което е взело голяма част от работата по филма Space Jam („Космически забивки”) с Майкъл Джордън и с всичките герои на „Уорнър Брадърс” от анимацията „Шантави рисунки” като зайчето Бъгс Бъни и останалите, които заедно с Джордан разиграват баскетболен мач. Живите снимки се правят в Америка, а анимацията – в това лондонско студио. „По онова време още нямаше смесване на живо игра с анимация и беше много интересно и новаторско”, казва Владо. Във филма се появяват едни извънземни, които се превръщат в чудовища и художникът работи по тях и участва в анимирането.

Той отива до офиса на „Дриймуъркс” в Лос Анджелис, за да се опита да развали договора с тях. „Не ми се ходеше в Америка, не харесвах Лос Анджелис, а и жена ми Боряна имаше хубава кариера в Лондон като агент по недвижими имоти, отговаряше за един цял район, – спомня си Владо. – Обясних на хората от „Дриймуъркс”, че по лични причини няма да мога да се присъединя към това студио, а те за моя изненада ме пуснаха много лесно и развалихме договора без неустойки”, спомня си художникът. Видях Лос Анджелис и просто се потресох, на пръв поглед ми изглеждаше, сякаш съм попаднал в Третия свят. За разлика от Лондон, който респектира с архитектурата си и усещането за имперски град, Ел Ей беше един такъв равен, огромен, разпилян, никакъв.”

Той се прибира в Лондон и година и половина работи по „Космически забивки”. Тогава му се обаждат от „Сони Пикчърс” и му казват, че правят смесен филм – жив с триизмерна анимация – „Стюарт Литъл”. „Казах, че не ми се мести в Америка, а те ми предложиха да ми платят билета до Лос Анджелис, за да се срещна с режисьора и да разгледам града. Заминах и тогава попаднах в друга част на града, около океана, която пък изведнъж много ми хареса”, спомня си Владо. Той се премества в Лос Анджелис и покрай работата си за „Стюарт Литъл” за пръв път се учи да прави анимация на компютър, като раздвижва главния герой – мишката.

Владимир Тодоров (вдясно) с екипа и режисьора на „Стюарт Литъл” Роб Минкоф (вляво)

Семейството решава да остане за една година и да се върне. Тогава „Сони пикчърс” печели конкурса за правото да направи всички ефекти в „Хари Потър” и така Владимир Тодоров попада във водовъртежа на суперпродукцията, при това – отново случайно. Той се прибира в България за да види майка си и приятелите си, а от „Сони пикчърс” му звънят и когато разбират, че е в Европа, казват да не се връща в Америка, а да вземе самолета за Лондон. „Не бях чувал нищо за Хари Потър. Бяха излезли вече 2 книги и имаха огромна популярност. Казаха ми, че имат голяма нужда някой да започне да им разработва герои”, спомня си художникът.

Казват му, че ще остане седмица, максимум две. „Жена ми беше в Ел Ей, имах само един куфар с фланелки, както си идвах от България. Летя до Лондон, купувам си книгата веднага. На следващия ден ме вземат с кола, а аз прелиствам „Хари Потър”, за да разбера за какво става дума. Карат ме в Сейнт Олбан, където започват да снимат филма”, разказва художникът.

Сейнт Олбан е малко красиво градче от римско време, с красиви катедрали, на около 30 км от Лондон. Там в една изоставена фабрика за самолети от Втората световна война, наета от „Уорнър” и където са снимани сцени от поредицата за Джеймс Бонд, се снима „Хари Потър”

Минава седмица, втора. Режисьорът Кристофър Кълъмбъс страшно ме хареса, не знам защо”, казва Владо. До този момент Кълъмбъс е снимал „Сам вкъщи”, „Мисис Даутфайър”, „Коледата невъзможна”, но никога не е правил такъв комплексен филм с толкова много визуални ефекти и с такава голяма фантазия. „Кълъмбъс изведнъж се вкопчи в мен и в още един човек. Имаше нужда от нас да мислим в комплексна посока как да се комбинира живото кино с анимация. Каза ми: „А, не, не, оставаш тук, няма да се прибираш”. Владимир рисува визиите на кентавъра, триглавото куче, трола и много други.

След месец той звъни на жена си и и казва да взема самолета и да идва в Лондон, че нещата явно ще се проточат и че от продукцията му осигуряват пари за наем на къща. „Мястото беше прекрасно, но празно – едно голф игрище и наоколо се разхождат крави – красиво, но скучно. Там изкарах 2-3 месеца, върнах се в Ел Ей, после обратно пак там, защото трябваше да правя и стори бордове. Общо ми се събраха към 6 месеца”, разказва художникът.

Докато се снима, той рисува, а авторката Джоан Роулинг непрекъснато се разхожда наоколо и проследява работата. „Тя ми написа автограф в една книга. Нарече ме кентавър, защото тогава правех точно образа на кентавъра. Това беше самото начало, времето, в което всичко се раждаше пред очите й – от нищо нещо. Почваш от нулата и трябва да измислиш визуално цялата вселена на филма, както казват аниматорите”, споделя артистът.

Триглавото куче от „Хари Потър”.

На мястото на снимките се излива поток от брилянтни актьори като сър Кенет Брана. „Кой ли не се изсипа там на снимките, – спомня си Владо. – Идваха звезди за кастинг, както и такива, които нямаше да се снимат във филма, но идваха от любопитство. Водеха и децата си да видят как се прави „Хари Потър”. Децата актьори също се въртяха наоколо, надничаха какво правя, а аз ги пъдех. Най-упорити бяха Даниел Радклиф (Хаи Потър), Ема Уотсън (Хърмаяни Грейнджър) и Рупърт Гринт (Рон Уизли). Те и близнаците вече бяха избрани и нещо репетираха там, в същото време се строят декори, а те хвърчат насам-натам, играят си. Спират при мен и питат: „Кво прайш, кво прайш, кво рисуваш тук?”. „Рисувам теб, викам, само че в роля.” – „Ааа, това ли съм аз?” – „Това си ти. Излизайте оттук, че трябва да работя”.

Кълъмбъс се лепна за мен и ме попита: „Какво ти трябва, какво да направим, за да останеш тук?”. Бях под наем за продукцията и от „Сони” ме викаха обратно, защото започваше „Стюърт Литъл 2″. Нещо се разправяха със „Сони” за пари и срокове и ме оставиха още известно време”, спомня си Владо. Така след 6 месеца работа за „Хари Потър” той се връща в Лос Анджелис и работи за „Стюарт Литъл 2“, спомня си Владо.

Така изглежда Том Ханкс като дебелия кондуктор – една от шестте му роли в „Полярен експрес”.

Така изглежда Том Ханкс като дебелия кондуктор – една от шестте му роли в „Полярен експрес”.

След това на хоризонта се появяват Робърт Земекис и неговият филм „Полярен експрес”. „И пак по някакви странни стечения на обстоятелствата аз се оказах там единственият човек. Имаше и други художници, но направих някакви неща, за които той каза: „Ето, това е! “, спомня си Владо.

Той си спомня как е измислил и нарисувал как Том Хенкс да изглежда като дебел човек във филма. „Аз хващам и правя набързо нещо, той го вижда и казва: „Това директно влиза във филма. Кой е този, кой е този? ” И ме набутват на тия срещи на маса, директно в сърцето на продукцията. Земекис ми каза: „Ти имаш много добър инстинкт за тия работи” и нарисувах дизайна на почти всичките герои по много пъти.”

Оказва се, че по шедьовъра „Коледна песен” е работил в едно кафене в Созопол. „Жена ми и децата отиваха на плаж, а аз си сядах в кафенето – романтика. Бях намерил интернет на самото пристанище, заобиколен с яхти наоколо, всичко живо е по плажа, а аз сам-самичък си работя в 9.30 сутринта. Работя за филм за над 100 милиона долара ей от такова място. Като кажа на някого, няма да повярва”, разказва Владо.

Когато приключва с филма, Владимир излиза от „Сони”, става фрилансър, а Земекис го кани и за следващите си проекти „Беулф”, „Майло на Марс”, където той е само продуцент, режисьорът е Саймън Уелс и прави филма „Машината на времето” с Джеръми Айрънс. После идва шедьовърът „Коледна песен” по Чарлз Дикенс – прочутата история за скъперника Скрудж, в който Димитров отново разработва почти всичките герои.

Скъперникът Скрудж от „Коледна песен”.

Скъперникът Скрудж от „Коледна песен”.

Междувременно, докато работи по „Коледна песен” на Земекис, Тодоров е поканен и за филма „Алиса в страната на чудесата” на Тим Бъртън, филм фантазия с живи и анимирани герои. Участва и във втория филм „Алиса в огледалния свят”, продуциран отново от Тим Бъртън, но с режисьор Джон Бобин, който излиза през 2016 г.

През 2017 г. излиза и първият му собствен късометражен анимационен филм – Flutter, по който работи около две години и половина сам, без финанси и екип. Героят в него живее в свят, в който всички около него могат да летят и гравитират – котки, мишки, риби, само той не може. Прави си крила, но среща друго едно друго същество от нежния пол, което е в инвалидна количка, защото също като него не е можело да лети, политнало е, счупило е крилата си и се е пребило. Когато той я среща, се влюбва в нея и се отказва от мечтата си да лети.

Кадри от анимационния филм на Владимир Тодоров Flutter.

Владимир Димитров е в София до края на май, защото започва нов късометражен филм, за който е спечелил субсидия от Националния филмов център – Dreamer („Мечтател”) „Никога не съм се дистанцирал от България и от филмопроизводството тук, – споделя художникът. – Не съм разочарован от България и никога не съм й обръщал гръб. Никога не съм бил със самосъзнанието като емигрант. Аз съм просто един българин, който работи в чужбина. Откакто заминах за Лондон през 1990 г., винаги съм бил с усещането, че ей сега ще направим един филм и се прибирам в България. Е, не се прибрах, останах в Лондон почти 10 години. Още не съм се прибрал и от Америка, и там беше уж беше временно, но станаха почти 20 години. Сега вече, когато имаме две деца, ще е трудно да се приберем.”

История за 100 милиона долара

С Робърт Земекис (вляво) по време на работата им за филма „Полярен експрес”.

Докато работи за Земекис, на Владо започва „лееекичко да му писва” да реализира чужди проекти и решава да създаде нещо свое – книгата-фантазия Moon Rock („Луният камък”), с много негови илюстрации. Когато тя излиза, я показва на Земекис. „Той ми се обади и поиска да поговорим. Обясни ми набързо, че иска да откупи правата и да продуцира филм по книгата ми. Междувременно Земекис каза: „Ти това показвал ли си го на някой друг?”. Казвам: „Не, само на теб”. И да видиш как един от най-известните холивудски продуценти и режисьори продава себе си. Каза „Ако го покажеш на Стивън например (Спилбърг, с когото Земекис е приятел – б.а. ), това може да е най-добрият ден в живота ти, но и най-лошият. Защото Стивън ще го вземе, обаче Стивън има още 200 проекта. Той ще го сложи там на рафтчето някъде с другите и в един момент може да го направи, но може и да го забрави. В първия момент ще си кажеш: „Еее, гледай сега, Стивън Спилбълг ми го взе, това не е ли най-големият връх на света? Обаче след това може да се окаже, че си стои там 3 години и ще ти върнат правата. Докато ние тук ще го направим филма“, разказва през смях Тодоров.

После се разиграва история, за която Владо дори не е сънувал – за седмица-две Земекис откупува правата на книгата, още топла от печатницата. Започват безкрайни срещи на Владо и Боряна в дома на Земекис около Санта Барбара, при които на брейнсторминг обсъждат творението му. Планът е да се направи живо кино с анимация и ефекти. „Земекис реши и да го режисира, а аз бях на седмото небе и си казах, че съм ударил печалба от лотарията”, спомня си Владо.

Тогава обаче на Земекис се отваря възможност за финансиране на друг негов проект – римейк на „Жълтата подводница” на Бийтълс и той решава да потърси друг режисьор за „Луния камък” на Димитров. Художникът набира смелост и в имейл му предлага той да режисира филма си. Земекис му звъни и казва: „Добре. Можеш да пробваш“.

„Изстинах още при първата дума и зверски се уплаших – ами ако се проваля?! Та това е филм, продуциран от самия Земекис, с бюджет не по-малко от 100 милиона долара! – споделя Владо. – Два-три месеца се мъчих да адаптирам собствения си текст и накрая Земекис ми предложи да отдъхна малко и да намерим друг режисьор. И точно тогава се смени ръководството на „Дисни”, бяха свалени абсолютно всички проекти, както се получава в подобни случаи, включително и „Лунен камък”. Беше страхотен удар за всичките около 500 души, които работиха за студиото, и които в този ден си загубиха работата.”

В страната на неговите чудеса

В момента в издателство „Бард” се подготвя за издаване книгата на Владимир Тодоров „Архипелаг”, която е излязла на английски в Ню Йорк преди няколко години. Тя е юношеско приключенско четиво с много илюстрации, рисувани от него.

В основата на сюжета е ситуация, при която след глобалното затопляне, при което океанът се е вдигнал с десетки метри и е покрил всичко, над водата са да стърчат само част от най-високите сгради в Ню Йорк. Книгата разказва как оцелелите след потопа хора се адаптират към нов начин на живот над водата. Цялата реализация на българското издание се организира от приятеля на Владо – Любен Дилов. Двамата планират да предложат за издаване и „Лунния камък”, която е излязла само на английски, и която Земекис е готов да филмира.

Илюстрации към книгата „Капризите на Оливър”:

Съпругата Боряна и децата Александър и Ангелина.

Със съпругата Боряна.

Излязла е на български и книжката за малки деца „Капризите на Оливър”, с много илюстрации и малко текст, издадена на английски като Olivers Tantrums. В работата по трите книги му помага Боряна, която е филолог, а във филма „Флътър” е и копродуцент. В Лос Анджелис съпругата му работи в компания за кетъринг, където правят здравословни обеди за ученици. Имат две деца – Александър на 16 и Ангелина на 14 години. „В тази англоезична среда българският им е закърнял, – споделя Владо. – Ние им говорим на български, те разбират, но отговарят на английски. Но като си дойдат тук при бабите, много бързо започват да говорят на български.”

Публикувано в Седмичен Труд, 25 април 2018 г.

There are no comments.

Leave a Reply

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>